Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05.2010 14:00 - В НАВЕЧЕРИЕТО
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 440 Коментари: 0 Гласове:
1




          В навечерието
05.05.10 | Красимир Крумов

Въздишащият човек
 
Един мой приятел, да го наречем Алеко, още в началото на 90-те години замина и се установи във Франция. Той бе роден в дипломатическо семейство някъде из Западна Европа, беше расъл и учил там. Върнал се в България на 15 годишна възраст, той видимо страдаше от всяка нашенска неоправия. Беше човек на реда, на професионализма и искаше да се труди, както и там се беше трудил.
Но като се сблъскваше на всяка крачка с родната летаргия и стигащото до анархизъм хитруване, той постоянно въздишаше. Съжаляваше, че се е завърнал, че не може да замине и да живее на Запад, където всичко било „нормално”, регламентирано. Въздишаше, без да прекалява с оплакванията, защото бе възпитан в западния тип въздържаност, стигаща до отстраненост и до една вежлива самотност. Та въздишаше този човек и в тези въздишки бе всичкият протест, на който той бе способен, и цялата подкупваща сдържаност на неговия стоицизъм.
 
Но дойде неочакваната от никого промяна и първото, което направи Алеко, бе да уреди нещата около жилището, детето и развода си и да замине за Франция. Правеше го без злорадството, с което мнозина напускаха България (на такива хора тя винаги щеше да напомня самонадеяната им посредственост). Правеше го и без особени надежди за преуспяване там, защото знаеше, че там трудно се преуспява; той не се стремеше към това, а просто искаше да се махне от едно място, което му беше всецяло дискомфортно с неговия хаос и хабящи страсти и където му беше трудно да реализира професионалните си умения, без да влиза в плътен досег с другите хора.
 
Посетих го няколко години след като се беше настанил в Париж. Живееше в нормално жилище под наем в нормален квартал, еднакво отдалечен и от периферията и от сърцевината на града. Макар че работа в Париж се намира много трудно, той работеше като архитект към някакво частно бюро и успяваше да издържа сина си. Работеше средно по 13-14 часа в денонощието. Общо взето, всичко беше наред. Сравнително добре живееше, приличаше на човек, който беше постигнал това, което искаше.
 
Алеко отговаряше, ако го попитам нещо, беше любезен и отзивчив както винаги. Едно нещо обаче веднага забелязах и нямаше как да не го забележа. Алеко отново въздишаше. Просто така, неволно. Независимо от разговора, който водехме, независимо от душевното му състояние, върху което вече личеше печата на самозатварянето и социалния нихилизъм. Но това не му тежеше, той знаеше, че това е „нормално” за западния свят. Той не осъждаше този свят, както и не осъждаше нашия свят. Той просто съобразяваше и приемаше нещата, бореше се с живота. Но продължаваше да въздиша, което за мен бе странно. Той въздишаше, при това го правеше несъзнателно и в постоянен ритъм; на всеки десетина минути по веднъж. Това се бе превърнало в една естествена реакция на неговия душевен живот.
 
За какво въздишаше Алеко? Докато бяхме в България разбирах въздишките му. Но сега тук, в сърцето на Европа, това за мен бе толкова шокиращо и необяснимо, че аз го изтълкувах като някаква носталгия по родните места. Нищо подобно; Алеко, като родено на Запад момче, не познаваше това състояние на духа. Той изобщо не страдаше за България, той бе равнодушен към нея. Тогава защо тъй често и шумно въздишаше той? Какво искаше Алеко, какво не му достигаше във въздуха?
 
Той живееше регулярно, равно, без да дава воля на чувствата си, които още повече изстиваха, не можеше да се весели, да се напие от мъка или да сподели с приятел (както би направил някой от нас), не виждаше смисъл да протестира, нито да коментира социалния ред във Франция, безработицата, бюрокрацията, отчуждаващата среда. Той виждаше тези неща, но оставаше необезпокоен от тях и не ги смяташе за „язви” или нещо подобно. Тогава защо въздишаше Алеко?
Той беше разведен, но живееше с една своя приятелка, също българка. Не страдаше от скрупули, нито пък бе щастлив; не тъгуваше за онова, с което бе скъсал, нито пък се радваше на новопридобитото. Просто смяташе, че всичко при него е „нормално” и живееше затворения си, трудолюбив живот, грижейки се добре за сина си. Синът му учеше блестящо – Алеко нямаше проблеми с неговото приспособяване в чуждоезиковата среда; в това отношение всичко бе „добре, нормално”. Тогава защо Алеко така тежко, така дълбоко и шумно, така често въздишаше?
 
Да речеш, че Алеко имаше някакви неосъществени блянове, измъчващи го кошмари, гризящи го грехове или комплекси? Не, Алеко не живееше така и дори бих казал, не познаваше подобни неща. Той живееше сравнително спокойно, като много други хора. Печелеше добре, парите му стигаха, за да живее „сносно”, без да го измъчват някакви насъщни нужди. Да речеш, че нямаше приятели или че Франция се отнасяше с него като с чужденец. Не съвсем. Франция традиционно се отнася шовинистично към чужденците. Но Алеко не можеше да се оплаче от лошо отношение към него. Напротив, той бе намерил старите си френски познати и поддържаше поносими, „нормални” контакти с тях. Тогава защо? Защо Алеко въздишаше и защо това бе станало негова втора природа? Каква липса мъчеше Алеко?
 
Не посмях да го попитам защо въздиша. Докато бяхме в България знаех защо въздишаше, но сега не знаех. И не смеех да го попитам, защото разбрах, че зад тези въздишки се крие празнина, очертаваща се пустиня. Но каква беше тази пустиня – аз не можех да го попитам. И не го попитах. Въздишаше Алеко, а аз напуснах дома му, изричайки моите приятелски благодарности за гостоприемството, което ми беше оказал.
 
С какво можех да помогна на Алеко? Кой можеше да го разведри, да зарадва сърцето му? Не че Алеко не се радваше. Радваше се, смееше се, дори повече от мен. И изведнъж, по средата на смеха – дълбока въздишка…
 
Беше мъчение да гледам приятеля си така, но той не се чувстваше зле, нито изказваше някаква своя болка; нямаше неразрешим проблем нито със себе си, нито с близките си, нито с новата страна, в която живееше. Тогава защо въздишаше моят скъп приятел?
 
Аз още чувам въздишките му и неволно започвам да въздишам и аз. Като тежка верига идат тези въздишки и следват една след друга, подобно лошата безкрайност на нейните брънки – ден след ден, минута след минута в осиротелите куполи на нашия земен живот.
 
Децата и възрастните
 
Либералните западни общества нямат пряка нужда от децата и от възрастните. Те имат пряка нужда най-вече от добра работна ръка, а това са хората на възраст между 20 и 50 години. Тогава те са най-работоспособни и полезни.
 
Децата и старите хора са бреме и за семействата им, защото не произвеждат и не попълват бюджета, а само се ползват от него. По тази причина много деца на Запад твърде рано се отделят от семейния дом, за да изкарват сами прехраната си и сами да плащат обучението си. Старците пък са изолирани в старчески домове. Равнището на масовото образование на децата пада с всяка изминала година, а числото на старческите домове се увеличава. Децата прибягват до наркотиците, а за възрастните в старческите домове се полагат специални грижи – екскурзии, телевизия и др.
 
Семействата не могат да се грижат добре за децата и възрастните и по още една причина. Самото семейство се разпада. Все повече майки живеят сами, а все повече момичета раждат без да са сключили брак. Често така им е икономически и социално по-изгодно. При това положение те трудно се справят с неясните синове и дъщери тийнейджъри и със склерозиралите родители, връзките с които са отслабени и немотивирани. И търсят начини да се освободят от тях.
 
Срам, жалост, благоговение
 
Владимир Соловьов пише, че срамът, жалостта и благоговението „изчерпват областта на възможните нравствени отношения на човека към това, което е по-низше от него (животните и материалната природа), което е равно нему (другите себеподобни) и което е по-висше от него (свръхчовешкото начало, Бог). Господството над материалната чувственост (срам), солидарността с живите същества (жалост) и вътрешното, доброволно подчинение на свръхчовешкото начало (благоговението) – ето вечните, неотменими основи на нравствения живот на човечеството”.
 
Няма съмнение, че днес и трите норми на нравствеността, така както ги е видял Соловьов, са оспорени. Но това съвсем не значи, че съвременният свят и съвременният човек са станали по-малко нравствени от когато и да било.
 
Мирчо
 
В нашето затънтено допотопно селце в Шуменския край познавах момче на име Мирчо. То беше единствено дете в семейството и майка му и баща му трепереха над него. Не щеш ли, преди две-три години, покрай поредната шумотевица по повод настъпването на края на света, Мирчо случайно попаднал на публикация в местен вестник. В нея той прочел, че краят на света ще настъпи през 2000 година, когато огън ще дойде върху земята, а земетресения и наводнения ще я люлеят, докато всички хора загинат. Така пишело в Библията, това предричали екстрасенсите, а Нострадамус определил дори конкретния повод и точните дати.
 
Мирчо, който беше боязливо и затова мечтателно момче, започнал да разпитва родителите си за края на света. Те, за да го успокоят, му казали, че това са глупости, че никакъв край нямало да има. Мирчо не повярвал. Той си представил огън, който се спуска от небето и обгръща майка му и баща му, а после погълва селото и хълма над него.
 
Мирчо се разболя от този страх. Страхът стопи душата му. Водиха го по лекари и врачки, но детето не смеело да каже от какво се страхува. Веднъж споделил пред психиатъра от градския психодиспансер, че се страхувал от края на света, но получил само упреци. Най-добрият приятел на Мирчо – Хамди, почнал да му се присмива. После обаче, след една проповед в местната джамия, Хамди му казал, че и в Корана пишело така. Това важало, обаче, само за неправоверните, не и за мюсюлманите.
 
Мирчо пазел изрезката от вестника и често я препрочитал. Събрал и други подобни писания. Родителите му го спрели от училище, защото детето изпитвало ужас от училищния звънец, който все още биел в училището. Представата, че времето вървяло неумолимо, постоянно припомняла на Мирчо за приближаващата катастрофа. Мирчо заболял от рядката болест хронофобия.
 
Мирчо имал щастливата идея да отиде в селската черква и да сподели с местния свещеник, отец Павли, своя страх. Отец Павли му отговорил, че наистина ще има край на света; тогава Страшен съд ще призове всички неправедни люде, за да възстанови справедливостта на земята. Затова ти трябва да живееш праведно, поръчал му накрая свещеника.
 
За Мирчо нямало вече съмнение какво трябва да направи. Той решил да изпревари събитията, за да се отърве и от своя, станал вече непоносим, страх. След няколко дни Мирчо се обесил. Обесил се със сезал, понеже на обратната страна на изрезката от вестника пишело, че повечето възрастни хора у нас предпочитали да се самоубиват чрез бесене, а за самото бесене предпочитали сезал. Сезалът бил здрав и рядко се късал под внезапната и напориста тежест на тялото.
 
Кремация, клонинг, визия
 
Писмеността е възникнала от погребалния ритуал и съпътстващите го и предшестващите го нагласи и вярвания. Писмеността умира когато умира и погребалният ритуал. Днес телата на мъртвите се кремират. Получаваш урна с прах и я държиш някъде вкъщи.
 
Няма излишна земя за гробища. Количеството на мъртвите тела расте. Трябва да знаем, че отказвайки се от погребалния ритуал, ние отказваме място на мъртвите в паметта ни. Щом нямаме нужда да ги помним, когато са вече умрели, краткият отрязък на живота се превръща в абсолют. Смъртта престава да ни тревожи. Тя е отхвърлена, никой не мисли и не се съобразява с нея.
 
Тъкмо наличието на смъртта обаче осмисля живота. И след като няма смърт, животът почва да се осмисля чрез самия себе си.
 
Тогава жаждата за живот става вездесъща. Идеята за безсмъртието и за вечността вече не са корелат от смъртта, а от самия живот. Така се стига до въжделението и практиката на клонинга. Животът сам себе си продължава, извън смъртта.
 
В този случай за какво ни е писменост? Нямаме нужда от нея, понеже тя е изобретена поради смъртта. Тогава се появява Визуалният образ. Той най-добре съответства на кремацията и клонинга. Виртуалността е общото им лоно. Виртуалността идва да замести отчуждената смърт и да даде липсващия простор на кремацията и на клонинга.
 
Обет за мълчание
 
За повечето от нас (интелектуалците) животът с думите е живот в лъжата. Употребата на словото, ако не бъде сложена в сърцевината на етическото действие, се превръща в заблуда. Наблюдавам все повече случаи, когато някой от нас пише хубаво, а това никак не променя всекидневното му битие с хората. Дори обратно, той пише хубаво, ерудицията му е впечатляваща, а битността му на човек се влошава, той се влошава като личност.
 
Имам един приятел, който отиде да търси Бог, а заряза семейството си. Малката му дъщеричка страдаше от недояждане, жена му беше без работа. В продължение на три години той нито веднъж не се заинтересува от тях.
 
Друг приятел пък шумно афишираше своето боголюбие, докато личният му живот беше повече от жалък – занемарен бит, липса на грижа за някое човешко същество, отказ от родителите.
 
Днес не можеш да бъдеш светец, ако оставиш хората и избягаш в пустинята. Някога е било възможно, било е необходимо, но днес вече не. Днес можеш да бъдеш светец единствено в личния си живот, понеже тъкмо той е разрушеният храм и първо него трябва да почнем да градим.
 
Защо словото ни подвежда в лъжата и заблудата, независимо доколко самото слово е истинно или не? Това, което пише авторът, е интересно и дори дълбоко, но в личния си живот той търси жертви за страстта си да изпъква над другите и да ги пренебрегва за своя сметка; тогава какво може да ми даде такъв начин на писане? Това писане е риторично, тавтологично; то издига в култ идеята за живот със самия себе си.
 
Възгледът, че личният живот е неприкосновена, свободна от морални санкции територия, означава, че всеки е станал бог и съдник сам на себе си.
 
Всеки съвременен човек знае, че следва да бъде коректен в обществения живот, а в личния си живот е убеден, че може да постъпва произволно. Причината е същата – за нас Другият (ближният) вече не съществува. Ако се съобразявахме с ближния, щяхме да живеем с него. Личният живот е живот с ближния, а не живот насаме-със-себе-си.
 
Започнах да осъзнавам тези неща едва когато в България животът на най-близките за мен хора стана непоносим. Един мой братовчед от Шумен, пенсиониран по болест келнер, за да изхрани семейството си, се принуди да се занимава с дребна търговия. Той беше болнав, с един бъбрек, със слабо сърце. Беше принуден да ходи с колата на 150-200 километра, за да продаде на поредния местен битак дребната си стокица, с която пък се снабдяваше чак от София (Илиенци).
 
На 23 декември, в навечерието на Коледа, той отишъл да продава фойерверки в Дулово, на края на света, в най-лютата зима. Стоял на пазарчето часове наред, докато студът пронизвал и се саморазправял с болнавото му същество. Моят братовчед умря от студ и задушаване. Поради настъпилите празници и още по-големите студове, които прекъснаха пътища и електропроводи, неговите родители не можаха цяла седмица да приберат тялото му. Той остави сираци и безработна жена, която се бе измъчила от тежкия му характер, от болестите му и от вечния недоимък…
 
„Ученото писане” е още по-опасно във философската и в религиозната сфера. Дошли са такива времена, в които личният живот става по-важен от творчеството.
 
Критиката срещу съвременността
 
Болезненият наш проблем е, че светът се е напълнил с повече митове, отколкото с реалност. Преоткриването на Реалността – това е сериозната задача на всеки мислител и деятел на културата днес. Не преоткриването на Бог, а преоткриването на Реалността, на ближния конкретен човек до мен (понеже Бог ще се яви между нас).
 
Дефицитът на Реалност ражда утопизъм, ражда абстрактно-спекулативен Разум, който гони сенки и тъпче живи хора. Преекспонираното езиково съзнание, на фона на замиращата Реалност, мутира в атеизъм, фалш, релативизъм и накрая сублимира в експанзия.
 
Последният филм на Сокуров, „Молох”, разказва за един ден и една нощ на Хитлер и Ева във вилата им някъде из Алпите. Ади (Хитлер) е показан не като фюрер, а като обикновен човек във всекидневността. И там виждаме не някакво чудовище, а един гениален неосъществен поет. Един майстор и демиург на словото, обитаващ словото и подменящ действителността със словото.
 
Ето откъде тръгва и откъде се заражда бъдещият фюрер – от всекидневността, обявена за пошлост и подменена с обсебващата, замъгляваща магия на думите.
 
Към една нова всекидневност
 
Когато Мойсей дал на „твърдоглавия” си народ (а това не бил още никакъв народ, а шепа разпилени, диви племена) заповедите и повелите Господни, той всъщност изтръгнал людете от стихията на лошия, повтарящ се кръговрат, в който зовът на кръвта и инстинктите бил главният стожер на живота. Мойсей основал нравствеността като закон, тоест като начин да се освобождава човек от постоянната ентропия, диктувана от времето и страстите. С други думи, Законът, откъдето се захваща всяка нравственост и всяка религия, не е някаква умствена абстракция, наложена отвън и съществуваща извън света, а възможност да се открие смисъл тук и сега, сред тъмното, пресечно море именно на този свят, в който е вкоренен човекът.
 
Законът е част от света, той е начин да се осмисли света, давайки нужния промеждутък и вярната светлина на човека, за да му помогне да се издигне над заслепяващите го и връхлитащи го събития, да ги преодолее, но не в някакво друго време, а тук и сега. Не да избяга от тях, а да ги посрещне днес, да ги осмисли, да ги подреди в даден порядък, да ги овладее и дори да ги направлява.
 
Следователно тайният смисъл на Мойсеевото дело е в обуздаването на животинското начало и в превръщането на същите тези диваци в осъзнаващи и ръководещи живота си люде, които вече умеят, през слепите удари и падения на съдбата, да извличат устойчив и поддържащ порядъка смисъл. Люде, които умоводят вътрешния си живот тук и сега, не в някакво друго време и на друго място, а именно тук и сега.
 
В това е тайната. Но ето какво става – още веднага, докато Мойсей е на Синай и разговаря с Бога, диваците отливат златен телец и почват да му се молят. И години, и векове по-късно хората се съпротивляват или отказват да приемат Завета с Бога в неговата най-важна част – че всички тези заповеди и норми са валидни, защото са за тук и сега и че не може да се дезертира от тях (не може да се отлагат) с оправданието на миналото или на бъдещето, а трябва да се прилагат в настоящия сега траещ миг на живота и то за вечни времена. Прочее, „вечни времена” означава тъкмо „сега и тук”.
 
Пренасяме се векове по-късно, в древна Елада. Едно от важните прозрения на първите гръцки философи е, че светът не е удвоен и не бива да се удвоява. И човекът, и светът съществуват тук и сега. Нямат значение и смисъл вчерашната или утрешната добродетел; добродетелта е единствено днес, сега и тук, с постоянна давност. Така учат Питагор, Парменид, Демокрит. Това е убеждението и на Платон, който вярва, че светът е само този тук (Според Мамардашвили едно от най-печалните недоразумения в историята на философията е случаят с Платон, чието учение е превратно изтълкувано още приживе. Платон никога не е схващал „идеите” като някакъв отделен, идеален прототип на реалните вещи. Погрешното четене пуска дълбоки корени и при Киркегор и Ницше усилието да се опровергава уж удвоеният свят в учението на Платон, добива трагикомични измерения.). Но хората отново не поискали да повярват на мъдрите си учители. И тази идея – за светът сега и тук – никога не става популярна.
 
Очевидно е тогава, че в човешките мисловни и психологически нагласи съществува едно мощно, инстинктивно влечение към онагледените опозиции, а оттук и към размиването (релативизирането) на нравствените закони. Ние, хората, винаги имаме склонност към метафизиката, разбирана елементарно като удвояване на световете (феноменалния и ноуменалния свят), защото се страхуваме от строгата етическа повеля. Да приемеш, че светът е само сега и тук, означава да поемеш трудния кръст на етическо действие и поведение сега и тук. А човекът винаги се е чувствал слаб и крехък за този кръст.
 
След криворазбраното наследство на Мойсей и на великите гръцки езически философи, следва нов опит да се научат хората да живеят достойно и праведно тук и сега, в единствения, цял и общ, и неделим, сега-траещ свят.
 
Идва Месията, настъпва християнската ера. Но и християнството остава също толкова неразбрано и е също така зле изтълкувано, както и заветите на Мойсей и както платонизмът; общоналожилата се интерпретация за новата религия налага в представите на поколенията образа на Долния и Горния Йерусалим, на тукашния свят, който „во зле лежит” и отвъдния свят, Царството Небесно.
 
Думите на самия Христос, макар и дадени като откровение, са или зле разбрани, или зле изтълкувани пак поради същия синдром на бягство и страх (отлагане, отмятане) от етическата норма – сега и тук да се прави добро. А нали самият Христос със своето явяване, пребиваване и умиране сред хората, показва, че светът е тук и сега, че няма отложена добродетел, а ако има (като при Пилат), тя е мракобесие и същият онзи безизходен, безкраен кръговрат на злото (лошата безкрайност). „Обичай ближния си” и другите Негови нравствени поръки се отнасят до мига, до сега; в това е целият им новаторски смисъл. Христос прави това дръзко, като един наистина отчаян опит да се изведе стадото човешко до висотата на уредената и просветена човешка битност, тоест до нравствената община, успяла да съществува тук и сега, полагаща нравствено усилие във всеки миг от всекидневността, за да удържа вечно напиращата пелена на неведението и на хаоса.
 
Откровението на Иисус за Църквата като дом Господен е още едно доказателство за Неговата нравствена тук-сега философия. Църквата извършва величава работа тъкмо с постоянното си (протяжно) пребиваване-с-хората-и-в-хората. Тя сега помага и упованието в нея е винаги сега-тук-упование. Тя отбива вълните на разпада и така поддържа нравствения смисъл на настоящия миг. Този нравствен смисъл е иманентен, той е като златната жилка, разпръсната и невидима в тоновете руда.
 
Но Църквата в по-късните си изваяния започва, волно или неволно, да опредметява мисията си и хората (паството) започват да я възприемат по-скоро символично. От наличното Царство Небесно и Тяло Господне, тя се превръща в смислопораждащ логос и земен институт на вярата, на опосредствуващо звено в дихотомията: грешна земя – пречисто небе.
 
За този неизтребим копнеж по метафизичността и символичността, безспорно допринася най-много езикът и всичко, свързано и произтичащо от езиковото мислене и съзнание. Езикът се настанява трайно между този и „отвъдния” свят, бил той свят на идеите, на имената, на пустотата или на Бог. Езикът с неговата обозначаваща стихия кове символа на разделението, на удвояването на световете, а оттук и на резигнацията и ерозията на етическия императив.
 
Да си спомним какво казва Христос: „…Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24; срв. Марк. 8:34; Лук. 9:23). Смисълът на тези думи насърчава един троен акт на нравственото действие – веднъж ученикът трябва да се „отрече от себе си”, което означава да се отрече от своето себелюбие тук и сега; сетне – „да вземе кръста си”, тоест да намери истината за себе си в себе си, да се съ-зре и да приеме себе си като етическо същество тук и сега („кръста си”) и най-подир – „да Го последва”, което значи да Му подражава в стремежа и в пътя си към нравственото съвършенство. Да „следваш”, да „подражаваш” означава да извършваш всеки път това, което трябва да се извършва – без уговорки, без планиране и без отлагане.
 
Тези три ипостаса на нравствения човешки акт разкриват каква огромна, категорична и практическа работа трябва да се върши всеки миг, ако иска човекът да бъде нравствено съвършено същество. За това са нужни непресекващи усилия, постоянно бликаща бодрост и будност на духа. Сега да обичаш и сега да вършиш дела, а не да се заричаш за утре или да съжаляваш за пропуснатото вчера.
 
Но, както се убедихме и както ни убеждава историята, и това поредно и нагледно усилие постепенно се размива в идеята за множеството светове, в представата за плурализма на етическите норми, което всъщност облекчава и разтоварва човека именно откъм нравствено съдържание. Човекът се разколебава най-напред като нравствен индивид, не желаейки да „вземе кръста си” и неутрализира сега-тук философията. Ние казваме – „има време да се върши добро”, или: „никога не е късно да извършиш добро”. Но всъщност забравяме, че мигът, когато това трябва да се извърши е мигът на настоящето.
 
И така, нагонът човешки към метафизичност и удвояване, към по-лесен етически живот, без максимата и дамгата на сега-тук морала, взема най-накрая такава солидна преднина и спечелва такива симпатии и традиции, че след хилядолетия на релативизъм и шикалкавене, той най-сетне е на път да бъде окончателно удовлетворен. От средата на ХХ век се появява Визуалният образ. Това е събитие от епохален мащаб и със съдбоносни последствия.
 
Визуалният образ, заедно с всичките свои производни – фотографски, кино, телевизионен, компютърен, дигитален, виртуален образ – започва, в противовес на езика и на неговата смислопораждаща функция, нагледно да удвоява света, да създава един чувствен и видим паралелен свят. И този втори свят не е предназначен вече само за разбиране, а е предназначен най-вече за етическо живеене сега-тук.
 
Виртуалната действителност, светът, породен от халюциногенните вещества, дрогата и наркотиците, от техноритмите и психоделичната музика, светът на движещите се визуални образи, информационната сфера и Интернет – всички те постепенно образуват тъканта на една паралелна действителност. Ние си създаваме една нова всекидневност, едни свои, успоредни тук и сега. Човекът е победил в непрекъснатия си хленч и отказ да бъде на висотата, за която е призван.
 
Затова нравствената философия на тук-сега отношението към ближния е заменена днес от друга нагласа – за пряко себеусещане и самоизживяване тук и сега, но в „другото” място, в паралелната всекидневност, в общото информационно лоно. Човекът не намира сили да устои в единствения свят, който е даден, не може да се издигне до небето на този свят и затова побягва в света на сенките. При това, както вече видяхме, онова, което произлиза в края на ХХ век, само увенчава хилядолетните и учудващи със своето постоянство и настойчивост усилия да се омаловажи, измести, надхвърли или да се преодолее светът, в който единствено му е повелено да живее. | Списание Мирна, "Мислите"



Тагове:   навечерието,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11368005
Постинги: 14710
Коментари: 2337
Гласове: 9237
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031