Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02.2010 17:28 - ЗА ЛЮБОВТА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 823 Коментари: 0 Гласове:
0



Тайнството на любовта
04.06.05 | Протопрезвитер Александър Шмеман


Източник: сп. Мирна бр. 1

Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата” (Еф. 5:32).
Бракът в Православната църква е тайнство. Може да се запита: защо от многото „съсТояния” на човешкия живот, от цялото разнообразие на човешките призвания, точно бракът, съпружеството, се определя и разбира като тайнство? Ако богослужението при бракосъчетание е само божествена санкция на съпружеството, помощ за семейната двойка и благословение за раждане на деца, то малко се отличава от благословението, което Църквата дава при други събития от нашия живот, когато също се нуждаем от помощ свише.

Тайнството предполага изменение, претворяване, преобразяване. То винаги е свързано със смъртта и възкресението на Иисуса Христа като със свой Извор, винаги е тайнство на идващото Христово Царство. Бракът сам по себе си не е „постановен” от Христа; той е не само християнско, а всемирно „постановление”. Възниква въпросът: къде е връзката между брака и Иисус Христос в Неговото изкупително дело?

Как е свързан той с кръстната смърт, възкресението и прославата на Спасителя? Какво го прави тайнство? Каква е неговата същност? Тези въпроси са още по-уместни, защото мнозинството вярващи, макар да знаят, че Църквата вижда в брака тайнство, не си правят от това никакви изводи за същността на брака, за смисъла и съдържанието му в практиката и вярата на Църквата. Венчанието, както и кръщението, отдавна е станало частна „семейна” треба, за която от Църквата са нужни само храм, свещеник и хор. Забравено е, че съпружеството е част от нашия паднал свят и затова, макар да е Божествена установеност, се нуждае не само от благословение, но и от очистване и възраждане.

Според християнската вяра такова възраждане е възможно само чрез спасителното дело и победа на Иисуса Христа. То се състои, както ще видим, в разширяването на самото разбиране за брака и семейството и включването им в християнското разбиране за призванието на света. Това е същината на проблема. Ако наивно предполагаме, че бракосъчетанието засяга само младоженеца и невестата, то новата „мода” (неприета от Православната църква) те да си съставят своя служба, със свои думи и понятия, може да бъде оправдана. Тогава, обаче, няма да разберем същността на брака като тайнство, великата тайна, която има предвид апостол Павел, когато казва: „Но аз говоря за Христа и за Църквата” (Ефес. 5:32). Точно това отношение, което превръща брака в тайнство, ще обясним накратко.

Трябва да разберем, че бракът е нещо повече от семейството. Семейството само по себе си лесно може да се превърне в „идол” , да стане демонично извращение на любовта. За него Христос казва: „и врагове на човека са неговите домашни” (Мат. 10:36). Бракът от своя страна е преди всичко тайнство на Божията любов като всеобхватна тайна на битието и именно затова засяга цялата Църква, а чрез нея и цялото творение. Най-добре ще изясним православното разбиране за брака, ако не започваме с обясняване на самото тайнство и излагане на някакво абстрактно „богословие на любовта” , а с личността, която винаги е стояла в самото сърце на църковния живот като най-чистото въплъщение на човешката любов, проявена в отговор на любовта Божия. Това е Мария, Майката на Иисуса Христа. Забележително е, че докато на Запад я наричат предимно Дева и я съзерцават в нейната абсолютна чистота и свобода от „плътта” и плътското, Православната църква най-често я величае и слави като Майка, като Богородица. На повечето икони тя е изобразена с Младенеца в ръце. В този смисъл може да се говори за наличието на два „акцента” в почитанието на Пресвета Богородица.

Макар да не са взаимноизключващи се, те все пак отразяват две различни виждания за мястото на Божията майка в живота и молитвите на Църквата. Ако трябва да изразим православния опит за Мария с една дума, убеден съм, това ще бъде думата радост. „Чрез теб, благодатна се радва всяка твар” , „Защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове”... За какво се радваме? Преди всичко за това, че във вярата и любовта, в смирението и послушанието си Дева Мария се е съгласила да стане това, за което от векове е призвано цялото творение: храм на Светия Дух и на човечеството на Божия Син. Като отдава плътта и кръвта си на Другия и осъществява в Него своя живот, тя приема призива да бъде майка в пълния и най-дълбок смисъл на тази дума. Не е ли забележително, че в Библията отношенията между Бога и света, между Бога и избрания народ, между Бога и Църквата се явяват неизменно в образа на брака? Новозаветната Църква е Христова Невеста, защото, както казва апостол Павел, „сгодих ви за едничък мъж, за да ви представя на Христа като чиста девица” (2 Кор. 11:2). Така става възможно да се каже, че Мария изпълнява женственото измерение на Божието творение, което се спасява в Църквата и чрез нея. В Мария, в смирения и отговор: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата Ти” (Лк. 1:38) Църквата получава своето лично начало. Така Божията Майка става завинаги нейно сърце. Пълно послушание в любовта. Не послушание и любов, а пълно послушание, като израз на съвършена любов. Само по себе си послушанието може да бъде не добродетел, а сляпо подчинение, в което няма светлина.

Единствено любовта към Бога го освобождава от слепотата и страха, превръща го в свобода, радост, творчество. От друга страна, любовта без послушание към Бога лесно се разпада в „похот на плътта., „похот на очите” и „житейска гордост” - (1 Иоан 2:16). Подобна любов търси и преживява Дон Жуан и в крайна сметка тя го унищожава. Само послушанието към Бога, единствения Господ на творението, дава на любовта истинска посока, води я към съвършенство. Истинското послушание е истинската любов към Бога. То е отговора на творението към Твореца. В този отговор човечеството изпълнява своето предназначение със себеотдаването си на Бога и послушанието към Него.

Носителка на любовта-отговор е жената. Мъжът предлага, а жената приема. Това приемане не е пасивност или сляпо подчинение. То е любов, а любовта винаги е активна. Тя дава „живот” на предложението и го осъществява. Ето защо цялото творение, цялата Църква, а не само жените, еднакво намират в пречистата Дева Мария израз на своя отговор и послушание към Бога. Затова в Църквата живее непресъхваща радост за Мария. Само когато всички ние - мъжете и жените - отговаряме на Бога в любов и послушание и възприемаме онова, което по-горе нарекох "женственост на творението", изпълняваме човешкото си призвание и преодоляваме ограничеността си просто като „мъже” и „жени”.

Мъжът може да стане наистина мъж, цар на творението, само ако не претендира да бъде негов „собственик., негов пълен господар, а в любов и послушание приема Божията воля за себе си. Жената също престава да бъде просто „жена., когато напълно отдава себе си на Другия и сама става въплъщение на радостта и красотата на нашия отговор-послушание на Бога. Тя става онази, която в „Песен на песните” царят въвежда в брачния чертог с думите: „Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе” (Песен на песните 4:7). Преданието нарича Мария новата Ева. На еврейски Ева означава живот. Ева не пожела и не съумя да бъде наистина жена и да въплъти в себе си „женствеността” на творението. Тя прояви „инициатива”. И ето - любовта се изопачи, помръкна и се превърна в безрадостна „война на половете”. Целта на тази война - обладаването на другия - не е нищо друго освен стремеж да се убие посрамващата, но никога неумираща похот. Мария не прояви подобна „инициатива”. Тя очакваше волята на Другия в любов и послушание. И когато я дочака, не я прие сляпо, понеже попита: „Как ще стане това?”. Прие я с цялата честност, радост и доверчивост на любовта. Светлината на вечната пролет ни осенява, когато на бдението преди Благовещение чуваме архангелския глас: „Възпяваме те, Чиста, радвай се! И пак ти казваме радвай се!”.

Цялото човечество, цялата Църква, цялото творение разпознават в тези думи истинската си същност - обручението с Този, Който ни е възлюбил от века. Мария е Девата. Но нейното приснодевство не е отрицание, не е отсъствие на нещо. То е пълнотата и целостта на самата любов, пълнотата на нейното себеотдаване на Бога и израз на пълната й неразделеност от Него. Любовта винаги е жадуване на пълнота, цялост й неразделност. В края на вековете Църквата, по думите на апостол Павел, ще се представи на Иисуса Христа като „чиста девица” (2 Кор. 11:2). Човекът загуби тази девственост при падението си и нея, като цел на творението и окончателна победа, Бог му разкрива в Приснодева Мария. В нейно лице ние сме сгодени за Жениха на Църквата, ставаме едно Тяло с Него, съединяваме се с Него навеки”. И все пак само Бог осъществява и увенчава това послушание, приемане и любов. „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени, „“.защото у Бога няма да остане безсилна нито една дума” (Лк. 1:35, 37). Сам Той разкрива като Дева онази, която Му е отдала цялата пълнота на човешката любов. Мария е Майката. Чрез майчинството се осъществява женствеността на света; любовта като послушание и отговор. Отдавайки себе си, любовта дарява живот. Човек не обича, за да има деца. Любовта не се нуждае от оправдания. Тя не е благо, защото дарява живот, а дарява живот поради това, че е найвеликото благо дадено на човека. И затова в нашата вяра тайната на майчинството на Мария не противоречи на тайната на нейното приснодевство. Това е една и съща тайна. Мария не е майка „въпреки” своето девство. Тя явява пълнотата на майчинството, защото девството й е пълнота на любовта. Мария е Майката на Иисуса Христа, Сина Божи, станал човек „заради нас, човеците и заради нашето спасение”. Цялата Църква и цялото творение се радва за нея, защото тя разкрива тайната на спасението като съединяване с Христа и приемане на нашия живот от Него. И няма защо да се опасяваме, че тази радост за Мария, която пронизва целия живот на Църквата, отнема нещо от Христа, отвлича вътрешното ни внимание от Него.

Става дума не за някакъв култ към Мария, а за това, че в Мария култът на Църквата става движение на радостта и благодарението, на приемането и послушанието; става обручение с Иисуса Христа. Сега можем да се върнем към тайнството брак. В светлината на казаното до тук става ясно, че истинският му смисъл и същност не са само в даването на „религиозна санкция” на брака и семейния живот или в подкрепянето на семейните добродетели чрез свръхестествената благодат. Същността на това тайнство е въвеждането на „естественото” съпружество във „великата тайна на Христа и Църквата., като по този начин му се придава нов смисъл и се преобразява не само то, но и цялата човешка любов. В древната Църква не съществувал отделен чин на бракосъчетанието. Двойката, която се венчавала, получавала благословението на епископа, а самото тайнство се извършвало с участието на младоженците в Евхаристията и причастяването им със светите Тяло и Кръв Христови. По-късно, според степента на включване на Църквата в живота на обществото и приемането на „религиозно-социални” функции - записване на кръщения, погребения и т.н. - постепенно се обособяват и развиват отначало обредът на обручението, а после и чинът на венчанието.

Дори днес, когато връзката между тайнствата Брак и Евхаристия de facto липсва, богослужението при бракосъчетанието по смисъл и форма се разделя на два чина. Обручението се извършва не вътре в храма, а в притвора. Свещеникът благославя халките, които младоженецът и невестата си разменят след това. Халките са били символ на брака дълго преди християнството. Обручението е „християнизирана” форма на дохристиянския брак и поради това се извършва в притвора. От самото начало Църквата дава на брака християнско съдържание: „Господи, Боже наш, Който измежду народите си предобручил чистата девица - Църквата, благослови това обручение и съедини и запази тия свои раби в мир и единомислие”. По този начин „във великата тайна на Христа и Църквата. естественият (природен) брак се съединява с Иисуса Христа. Той също е даден от Бога, от „твърде доброто” на Божествената любов. След обручението свещеникът тържествено въвежда венчаващите се в центъра на храма. Това въвеждане е основната форма на тайнството, защото не просто символизира, а действително въвежда брака в Църквата. И както самата Църква се осъществява в евхаристийното възхождане „на небето., към трапезата Христова, така и тайнството на брака е възхождане в духовната реалност на Царството Божие. Свещенодействието започва с тържествено благославяне на Царството. Отначало се произнасят три дълги молитви, в които се говори за райския произход на света, царското достойнство на човека, създаването на жената за Адам. Изброяват се старозаветните и новозаветни семейства и тяхното място в подготовката на Христовото идване в света. Тези молитви разкриват космическото и есхатологично измерение на тайнството, величието и красотата на брака не само като „семейство., а и като участие в спасителното Христово дело.

Тези молитви, благодарение и застъпничество завършват с полагането на венците (венчанието). Обичаят е възникнал сравнително късно, но ясно изразява и наистина увенчава разкритата в молитвите същност на брака. „Господи Боже Наш, със слава и чест ги венчай., възглася свещеникът, когато полага венците на новобрачните. Това са славата и честта на човека като цар на творението - „плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я”. (Бит. 1:28) И наистина, всеки брак, всяко семейство е малко царство. Винаги си мисля за това, когато вечер вървя из кварталите и гледам хилядите светещи прозорци на огромните градски здания. Макар да изглеждат еднакво, зад всеки от тях живее отделно царство. То може да бъде както ад и смърт, така и тяхната противоположност. Полагането на венците е начало на едно малко царство, което може да стане като истинското Царство Божие.

Шансът може да се пропусне само за една нощ, но в момента на възлагането на венците той още представлява открита възможност. Докато мъжът и жената продължават да живеят заедно, дори и лошо, за света и за себе си те остават, макар и невидимо, но „царство”. В списанията и филмите образът на съпружеството винаги е млада и красива двойка, току що започнала брачния си живот с дълга целувка. Но аз си спомням друго: в топъл есенен ден видях престаряла и бедна двойка да седи на пейка в градинката на парижко работническо предградие. Те мълчаха, хванати за ръце и видимо се наслаждаваха на меката есенна вечер. Всички думи бяха изречени, страстите - изживени, бурите - утихнали. Животът беше зад тях и в същото време тук и сега - в това мълчание, в светлината и топлината, в безмълвно съединените ръце. Това бе живот, готов за вечността и съзрял за радостта. Картината остана в мен като образ на брака в неговата истинска небесна красота. Брачните венци също изобразяват славата и честта на мъченичеството. Защото пътят към Царството винаги е мъченичество, тоест подвиг на свидетелстването за Христа (с думата „мъченичество” славянските църкви превеждат гръцката дума - мартирия - свидетелство). Нашето време е страшно, защото е белязано с разпадане на семейството, увеличаване на разводите, бягство на деца от родителите.

Всичко това се случва, защото хората очакват от брака щастие и при най-малката трудност търсят изход в развода. Забравя се, че бракът, разбиран по християнски, винаги е подвиг, борба и усилие. И само Христовият кръст може да превъзмогне слабостта и малодушието ни, защото „чрез кръста дойде радост за целия свят”. Изпиталият това знае, че съпружеският обет се дава не „докато смъртта ни раздели., а докато смъртта и преходът във вечността не ни съединят навеки. Оттук и последният смисъл на венците: те са венци на Царството, символ и знак на предузнаване на онази последна реалност, в която всичко от „този свят” се преобразява в Христа. Докато ги сваля, свещеникът се моли: „Възприеми венците им в Царството Си, запазвайки ги неосквернени, непорочни и недостъпни за злобни замисли во веки веков”.

Общата чаша, от която новобрачните пият вино веднага след венчанието, в наши дни символизира техния общ живот. Всъщност тази чаша е останала като символ на завършването на бракосъчетанието с участието на новобрачните в светата Евхаристия и причастяването им с Тялото и Кръвта Христови. За съжаление нито едно тайнство не е така десакрализирано, както бракът, поради отделянето му от Евхаристията. Вследствие на това причастието е престанало да се приема като последен печат на встъпването в съпружество в Христа. Бракосъчетанието завършва с процесия. Хванати за ръце и водени от свещеника, новобрачните обикалят три пъти аналоя, на който лежат кръстът и евангелието. Кръгът е символ на вечността. Бракът е насочен към вечността, към края, който става начало. Там - в Божието Царство - е неговата крайна цел и осъществяване, така, както и на целия наш земен живот.

©Омофор
Превод: Илиана Александрова




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10816211
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930