Да бъдеш християнин означава да се откажеш от себе си в полза на ближния. Това няма отношение към определена конфесия, а зависи само от личния избор на човека, и затова едва ли ще стане масово явление...

Наталия Трауберг бе изтъкнат преводач от английски, френски, испански, португалски и италиански. Тя откри за руския читател християнския мислител Гилбърт Честъртън, апологета Клайв Луис, евангелските пиеси на Дороти Сайърс, печалния Греъм Грийн, кроткия Удхаус, детските писатели Пол Гелико и Франсис Барнет. В Англия Трауберг бе наричана “мадам Честъртън”. В Русия тя беше инокиня Йоана, член на управителния съвет на Библейското общество и член на редколегията на списанието “Иностранная литература”. Тя водеше предавания по радио “Радонеж”, преподаваше в Библейско-богословския институт “Св. апостол Андрей”.

Наталия Леонидовна обичаше да говори за това, което Луис е наричал “обикновено христианство”: не за потапяне в “благочестието на светите отци”, а за християнския живот и християнските чувства тук и сега, при тези обстоятелства и на мястото, в което се намираме. За Честъртън и Сайърс тя веднъж написа: “В тях не е имало нищо, което да отблъсква от “религиозния живот” – нито важност, нито сладникавост, нито нетърпимост. И сега, когато “фарисейският квас” отново набира сила, техният глас е много важен, той ще превъзмогне много неща”. Тези думи важат с пълна сила и за самата нея, за нейния глас.

Така се случи, че едно от последните си интервю Наталия Трауберг даде на списание “Эксперт”.

Наталия Леонидовна, на фона на духовната криза на човечеството мнозина се надяват, че ще има възраждане на християнството. При това се смята, че всичко ще започне от Русия, защото именно руското православие съдържа цялата пълнота на християнския дух. Какво мислите Вие по този повод?

Мисля, че да говорим за съвпадане на “руското” и “православното” означава да унижаваме божественото и вечното. И ако започнем да смятаме, че руското християнство е най-великото на света, ще имаме големи проблеми, които ще поставят под съмнение нашето християнство. Колкото за възражданията... В историята не е имало такива. Имало е единични, доста многобройни покръствания. Веднъж една неголяма група хора решила, че в света няма нищо добро и тръгнала след Антоний Велики да се спасява в пустинята, въпреки че, забележете, Христос е пребивавал в пустинята само четиридесет дни... През ХІІ век, когато се появили просешките ордени, мнозина изведнъж почувствали, че техният живот се отклонява от Евангелието и са започнали да изграждат отделни островчета, манастири, за да бъдат в съгласие с Евангелието. След това пак решили, че нещо не така, както трябва. И се опитали да живеят не в пустиня, не в манастир, а в света – близо до Евангелието, ограждайки се от света с обети. Но и това не повлияло много на обществото.

През 70-те години в Съветския съюз много хора се въцърковиха, да не говорим за 90-те. Това не е ли вид възраждане?

През 70-те години се въцъркови интелигенцията. И когато тя се “покръсти”, би могло да се забележи, че тя не само не придоби християнски качества, но и престана да проявява интелигентските такива.

Какво значи “интелигентски”?

Ами онези, които възпроизвеждат в далечна форма нещо християнско: да бъдеш деликатен, толерантен, да не душиш ближния си и тъй нататък... Какво е светският начин на живот? Това е “искам”, “желая”, тоест онова, което в Евангелието се нарича “похот”. И светският човек живее така, както му се иска. В началото на 70-те известен брой хора, прочели Бердяев и Аверинцев, започнаха да ходят на църква. И какво мислите? Те се придържаха към старите си навици: разбутваха тълпата, блъскаха всички. Те дори и самия Аверинцев на първата му лекция едва не разкъсаха на парчета, въпреки че на тази лекция той говори за обикновени евангелски неща: за кротост и търпение. А те, блъскайки се, викаха: “На мен! На мен! Искам и аз малко Аверинцев!”. Разбира се, за това човек може да се покае. Но дали сте виждали много хора, които се каят не само за това, че са пили и прелюбодействали? Че са прелюбодействали – това е единственият грях, който те помнят и съзнават, което между другото не им пречи да напуснат жена си след това... Те не съзнават, че много по-голям грях е да бъдеш горделив, важен, нетолерантен, сух и груб с хората...

Но нали в Евангелието се говори много строго и за съпружеската измяна?

Да, говори се. Но не цялото Евангелие е посветено на това. Има един удивителен разговор между Христос и апостолите. Апостолите не могат да приемат думите на Христос за това, че двама трябва да станат една плът. Те питат: как така? Това е невъзможно за човека! И Спасителят им разкрива тази тайна, казвайки, че истинският брак е абсолютно единение. И добавя: “Който може да вмести, нека вмести”. Тоест, който може да разбере, ще разбере. Но хората са обърнали всичко наопаки. В някои католически страни е имало дори закони за забрана на разводите. Но я се опитайте да направите закон, че никой няма право да крещи на ближния. А нали Христос го е казал много по-рано: “Който се гневи на брата си без причина, подлежи на съд”.

Ами ако не е без причина, а с основание?

Аз съм лош библеист, но съм сигурна, че думите “без причина” са интерполация. Христос не ги е изрекъл, защото в противен случай те напълно решават проблема – та нали всеки, който се гневи и крещи, е убеден, че прави това с основание. А нали е казано, че ако “съгреши срещу тебе твоят брат… изобличи го насаме”. Насаме. Вежливо и внимателно, така, както ти сам би искал да те изобличат при нужда. И ако човекът не е разбрал или не е поискал да разбере, то “тогава вземи един или двама братя” и говори с него още веднъж. И накрая, ако той и тях не е разбрал, нека ти бъде като “езичник или митар”.

Тоест като противник?

Не. Това значи: да ти бъде като човек, който не разбира разговор от този род. И тогава ти трябва да се отместиш и да дадеш място на Бога. Това изречение – “дайте място на Бога” – се повтаря много често в Писанието. Но много ли са хората, които са чули тези думи? А много ли са онези, които са дошли в църквата и са осъзнали: “Аз съм празен човек, в мен няма нищо освен глупост, самохвалство, желание за самоутвърждаване... Господи, как търпиш това? Помогни ми да се поправя!” Та нали същността на християнството е в това, че то променя изцяло човека. Има една гръцка дума “метаноя” — промяна в мисленето. Когато всичко, което се смята за важно в този свят – успехът, талантът, богатството – престава да бъде ценност. Всеки психолог ще ти каже: вярвай в себе си. А в църквата ти си никой. Никой, но много обичан. Там човек се обръща подобно на блудния син към баща си – Бога. Идва при него, за да получи прошка и да бъде допуснат поне в двора. Бащата се навежда към него, нищия духом, плаче и го въвежда в дома.

Значи такъв е смисълът на израза “нищ духом”?

Да. Всички се чудят: какво може да означава това? Но както и да се тълкува този израз, всичко се свежда до това, че те нямат нищо. Светският човек винаги притежава нещо: талант, добрина, смелост. А тези хора нямат нищо – те във всичко зависят от Бога. Те приличат на деца. Но не защото децата са чисти и прекрасни същества, както твърдят някои психолози, а защото детето е съвсем безпомощно. Без родителите си то не може да съществува, не може да яде, няма да се научи да говори. И нищите духом са същите. Приемането на християнството означава, че известен брой хора ще живеят невъзможен от светска гледна точка живот. Разбира се, може да стане и така, че човекът ще си прави отново това, което е присъщо на нас, жалките, нещастни и смешни същества. Може да се напие. Може да се влюби когато не трябва. Общо взето, всичко човешко ще си остане у него. Но в своите постъпки и мисли той трябва да се съобразява с Христос. И ако човекът открие за това не само сърцето, но и разума си, това означава, че е станал християнин.

Повечето християни знаят, че съществуват различни конфесии, някои от тях се интересуват от каноничните различия. Има ли това значение за всекидневния живот за християнина?

Мисля, че не. Иначе ще се получи, че когато отиваме на църква, ние просто посещаваме ново заведение. Да, хубаво е, да, прекрасно пеят. Много опасно е, когато някои казват: “Обичам тази църква, защото там хубаво пеят...” По-добре да бяха мълчали, защото Христос никъде не е пял. Когато влизат в църквата, хората попадат на място, където всичко е наопаки.

Така е в идеала. А в действителност?

В действителност днес е много разпространено понятието “наши – ваши”. Кой е по-як – католиците или православните? Или може би разколниците? Последователите на отец Александър Мен или на отец Георгий Кочетков? Всички са разделени на мънички партийки. За едните Русия е икона на Христос, за другите не е икона. И какво се случва с мнозина от нас? Причастяваме се, излизаме от храма – и започваме да презираме всеки, който не е въцърковен. А нали всъщност сме излезли при онези, при които ни е изпратил Спасителят. Той ни е нарекъл не роби, а приятели. И ако поради нашите идеи, убеждения и интереси ние започваме да потискаме хората, които живеят не по нашия “закон”, тогава не сме християни. Има една статия на Семьон Франк, в която той пише за красотата на православните храмове. Да, ние видяхме този свят на приказна красота и много го обикнахме, и разбрахме, че това е най-важното нещо на света. Но наоколо има хора, които не разбират това. И има опасност, че ще започнем да се борим с тях. И тъкмо в тази посока се движим, за съжаление. Излиза, че хората, родени например във Франция, която е католическа страна, са отритнати от Бога. От Бога, който казва, че християнинът трябва да свети подобно на слънцето и на праведни, и неправедни! Какво отношение има всичко това към Благата вест? Не са ли това партийни игри?

Тоест това е фарисейство?

Да. Та нали Христос не е прощавал само на “самоправедните”, тоест на фарисеите. Не може животът по Евангелието да се построи с помощта на закони. Не се получава, това не е Евклидова геометрия. Ето, ние се прехласваме пред могъществото на Бога. Но защо? Такива религии има много. Всички езически религии се се възхищават от силата на божеството, от магията. Александър Шмеман пише, че християнството не е религия, а лична връзка с Христос. Но какво става? Ето младежи, усмихнати и в добро настроение, отиват да се причастяват... А зад тях кретат старици с бастунчета, прекарали операция. И на младежите дори не им хрумва да ги пуснат напред. И това става тъкмо след литургията, когато всичко отново е било казано. Аз няколко пъти дори не отидох да се причастя от яд. Защото видиш ли го това, и на душата ти става едно такова, че да се причастиш не, ами и църквата не ти се иска да я гледаш. След това по радио “Радонеж”, имаше тогава едно предаване в неделя, казвах на слушателите: “Момчета, днес не се причастих заради вас”. Причастието не е магически акт. То е Тайна вечеря. И ако сте дошли да изживеете заедно с Него вечно изживяваната вечер преди смъртта Му, то опитайте се да чуете като минимум едно нещо, което Той е добавил към Стария Завет и което е преобърнало всичко: “...да се обичате един друг, както Аз ви обикнах...”

Обикновено се цитират думите: “Не прави това, което не искаш да ти правят на теб”.

Да, за всеки добър човек любовта е свързана с това златно правило. Напълно основателно: не прави някакви неща и ще се спасиш. Старозаветната матрица, която след това преминава към исляма. А християнската любов е разтърсваща цялото ти сърце жалост. Някой човек може да не ти харесва, той може да ти бъде абсолютно противен. Но ти разбираш, че и той, както и ти, няма друга защита освен Бога. Често ли наблюдаваме такава жалост в нашата църковна среда? За съжаление, тази среда е при нас все още често пъти неприятна. Дори самата дума “любов” там е компрометирана. След като е заплашил момичетата с адски огън заради абортите, свещеникът казва: “А най-главното е любовта...” Чуеш ли го това, иска ти се да вземеш една добра тояга и...

Нима абортите не са зло?

Зло са. Но това са дълбоко лични неща. И ако главното занимание на християнството е да се бори с абортите, то в това има някаква прелест – в изначалния смисъл на думата (т.е. измама, прелъстеност – бел. прев.). Да предположим, че някакво момиче като всеки нормален човек се влюби и изпадне в положение, когато не може да роди. И свещеникът й казва, че ако умре по време на аборта, тя веднага ще попадне в ада. А тя тропа с крака и вика: ”В никаква ваша църква няма да ходя!” И правилно тропа. Хайде, християнино, забрани абортите и заплашвай с ада момичетата, които са слушали, че няма нищо по-велико от любовта и че не може да отказваш на никого, защото е старомодно или не по-християнски и т.н. Ужасно е, но католиците имат такива навици...

А православните?

При нас е друго: питат дали можеш да имаш куче в дом, където има икони, или някакви най-странни езически неща. Спомням си, че когато започнах да водя предаване по един малък църковен канал, зададоха ми въпроса: “Кажете, моля, дали е много голям грях, ако на Бъдни вечер се нахраня преди изгряването на звездата?” Аз едва не се разревах тогава в ефир и след това два часа говорих за това, за което си говорим сега с вас.

И какво да правим при това положение?

Все пак в тези неща няма нищо страшно. Когато ние дълго време не сме имали понятие за грях, а след това сме започнали да приемаме за грях всичко освен себелюбието, “умеенето да живееш”, своеволието, увереността в собствената си праведност, натрапчивостта, то тогава всичко трябва да започне отначало. На мнозина ще им се наложи да започват отначало. И който има уши да слуша, да чуе. Ето, например, блажени Августин, великият светец. Той е бил умен, известен, направил е забележителна кариера от днешна гледна точка. И все пак му нещо е започнало да не му достига в живота.

Какво означава това?

Така става, когато започваш да осъзнаваш, че нещо не е както трябва. Днес хората се спасяват от това чувство, посещавайки красива църква и слушайки красиво пеене. Но при Августин не е било така. Веднъж при него дошъл един негов приятел и му казал: “Августине, ние с теб, макар и учени, живеем като двама глупаци. Ние все търсим мъдростта и тя винаги не е там, където трябва”. Августин много се развълнувал и изтичал навън, в градината. Там отнякъде чул глас: “Вземи и прочети!” Изглежда, че някакво момче на улицата е викало на някого. Но Августин разбрал, че това се отнася за него. Той се е върнал в стаята, отворил Евангелието и попаднал на думите от посланието на апостол Павел: “Облечете се в Господа Иисуса Христа и грижите за плътта не превръщайте в похот”. Прости думи: жертвай себе си и поеми кръста си; и своите грижи за себе си не превръщай в идиотски желания; и разбери,че главният закон на света – да правиш онова, каквото главата ти или друго нещо иска – няма никакво значение за християнина. Тези думи променили напълно Августин.

Като че ли всичко е просто. Но защо на човек рядко му се удава да жертва себе си?

Християнството в действителност е много неудобно нещо. Например, ставаш началник. Трябва да знаеш, че християнското поведение в тази ситуация е много трудно. Колко мъдрост трябва да имаш! Колко човещина! Трябва да мислиш за другите като за себе си, а в идеала тъй, както Христос е мислел за хората. Или друг пример. Питали са ме защо не съм емигрирала, когато съм имала тази възможност. Отговаряла съм: “Защото щях да убия своите родители. Те нямаше да заминат, щяха да си останат тук, стари, болни и самотни”. И подобна ситуация на избор има на всяка крачка. Ето например твоят съсед над теб те е наводнил и няма пари да ти компенсира щетите... Можеш да го дадеш на съд или да започнеш да му правиш скандали и с това да му тровиш живота. А можеш и да го оставиш на мира и след това, когато се появи възможност, сам да си направиш ремонт. А освен това можеш и да отстъпваш реда си... Да бъдеш тих, а не важен... Да не се надуваш, да не обиждаш... Совсем прости неща. И чудото на прераждането постепенно ще се извърши. Бог е уважил човека със свобода и само ние сами можем да пречупим себе си. А след това всичко ще направи Христос. Трябва само, както пише Луис, да не се боим да открехнем доспехите, в които сме оковани, и да Го пуснем в нашето сърце. Дори само един такъв опит напълно променя живота ни и му придава смисъл, радост и ценност. Когато апостол Павел е казал: “Винаги се радвайте!”, той е имал предвид именно тази радост – радостта на най-високите върхове на духа.

Той е казал още: “плачете с плачещите”…

Там е работата, че могат да се радват само онези, които могат да плачат. Онези, които споделят с плачещите техните горести и скърби и не отбягват страданията. Христос казва, че плачещите са блажени. Блажени значи щастливи – хора, които притежават цялата пълнота на живота. И Неговите обещания не са само небесни, но и осъществими тук, на земята. Да, страданията са ужасно нещо. Но когато хората страдат, Христос предлага: “Елате при Мен, всички страдащи и обременени, и Аз ще ви успокоя”. Но с едно условие: поемете Моя товар върху себе си и ще придобиете покой. И човекът наистина придобива покой. При това покоят е в дълбочина – човекът не ходи като замразен, а просто започва да живее без суета. И тогава състоянието на Царството Божие настъпва тук и сега. И може би след като го опознаем, ние ще можем да помагаме и на другите. Тук трябва да отбележим нещо много важно. Християнството не е средство за спасение. Християнинът не е спасяван, а спасяващ.

Тоест той трябва да проповядва, да помога на ближния?

Не само. Най-главното е, че той внася в света мъничко късче от друг вид живот. Ето моята кръстница, бавачката ми, внесе такова късче в живота ми. И аз никога няма да забравя, че съм познавала такъв човек. Тя беше много близо до Евангелието. Безпарична слугиня, тя живееше като истинска християнка. На никого не направи зло, не каза обидна дума. Само един път... Помня, че когато бях малка, моите родители заминаха нанякъде, а аз всеки ден им пишех писма, както се бяхме уговорили. Една жена, която беше дошла при нас на гости, виждайки това, каза: “Как трябва да се борим с това чувство за дълг у детето? Никога, детенце, не прави това, което не ти се иска и тогава ще бъдеш щастлив човек”. И тук моята бавачка пребледня и каза: “Моля, простете ни. Вие си имате свой дом, а ние – свой”. Така за пръв път в живота си аз чух една рязка дума от нея.

Вашето семейство, родителите ви различни ли бяха?

Моята баба Мария Петровна също никога не повишаваше глас. Тя напусна училището, в което работеше като учителка, защото там трябваше да се говори срещу религията. Докато дядо ми беше жив, тя ходеше като истинска дама – с шапка, строго палто. А после се пресели при нас. Тя беше много прибран човек и не й беше лесно с разхвърляни хора като нас. Майка ми, нейната дъщеря, и нейният невенчан съпруг, кинорежисьорът... И въобще бохемският живот... За това, че баща ми е евреин, баба никога не е споменавала, защото никой нормален християнин не може да бъде антисемит. А с мен колко се измъчи! Аз, седемнайсетгодишната кретенка, неизкарала докрай училище, попаднах в университета и там едва не се побърках от възторзи, успехи, влюбености.. Какви глупости правех! Влюбих се, отмъкнах венчалния пръстен на дядо, сложих го на ръката си и ходех с него, смятайки, че великите чувства, които изпитвам, позволяват всичко това. Моята бавачка сигурно щеше да ми го каже благо, но баба беше сурова: “Не прави така. Това са глупости”...

И това наричате суровост?

За нея – много голяма. А мама можеше и главата си да удря в стената, само и само да ме убеди да се обличам по-модно, отколкото смятах за възможно след възпитанието, което ми дадоха баба ми и моята бавачка. Но не бива да я съдим, тя беше измъчена от бохемския живот, който й бе чужд и на нея като възпитание, но който водеше по принуда. Тя винаги е смятала, че трябва да ме откъсне вярата, защото съм щяла да навредя на себе си. Дори канеше у нас Месинг с тази цел. Не, тя не се бореше с християнството като такова, просто разбираше, че на нейната дъщеря ще й бъде трудно. И не защото живеехме в Съветския съюз, където официално се твърдеше, че няма Бог. Просто през всички векове родителите са се стараели да откъснат децата си от християнството.

Дори в християнските семейства?

Да. Например Антоний Велики, преп. Теодосий, Катарина Сиенска, Франциск Асизки… Тези четири истории са се случили в семейства на родители-християни. Теодосий не искал да се облича така, както се полага на неговата класа, и много сили и време посвещавал на добри дела. Катарина всекидневно се грижела за болни и бедни, спяла само един час в денонощието, вместо да се разхожда с приятелки и да се занимава с домакинство. Франциск се отказал от охолен живот и бащино наследство... Такива неща винаги са се смятали за ненормални. А днес, когато понятията “успех”, “кариера”, “сполука” се смятат за мярка на щастието – още повече. Притеглянето на света е много силно. Почти няма случаи някой “да застане на главата си”, както казва Честъртън, и да живее така.

Тогава какъв смисъл има във всичко това, щом само единици стават християни?

Ами че нищо масово не е било и предвидено. Христос неслучайно казва думи като “мая”, “сол”. Такива едни мънички частици. Но те променят всичко, променят живота. Крепят света. Крепят всяко семейство, дори онова, в което хората са стигнали до абсолютно безобразие: все някъде става нещо, някой се моли, някой се жертва за другите. Един много странен на пръв поглед свят се открива: когато е лесно – работѝ, когато е трудно – говорѝ, когато е невъзможно – молѝ се. И това наистина работи.

А също и смирението, само с помощта на което можем да преодоляваме злото, което царува наоколо. | 18 май 2009, "Эксперт", www.glasove.com