Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.12.2009 16:55 - ЧОВЕКА В СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ от Андрей Зайцев
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 887 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 02.12.2010 19:48



 Игумен Евмений за човека в съвременното Православие
28.12.09 | Андрей Зайцев


Беседа на игумена на Макариево-Решемския мъжки манастир отец Евмений с кореспондента на в. „НГ-религия” Андрей Зайцев, октомври 2001 г.

Отче Евмение, в пастирската си практика Вие използвате знания от областта на модерната психология. Можем ли да наречем Вашето направление своеобразна „християнска психология”? На какво конкретно се опирате в служението си?

Струва ми се, че терминът „християнска психология” не е съвсем точен. Решавайки психологичните проблеми, ние се опираме върху знанията и подходите, които позволяват на човека да разбере по-добре себе си, да добие цялостност и в този смисъл да стане пълноценна личност, изпълняваща Божиите заповеди за любов към Създателя, ближния и самия себе си. Последното не е маловажно. Много християни забравят, че Господ заповядва да обичаш ближния като самия себе си. Човек, който мрази и не приема себе си, гледа и на другите хора през призмата на неприемането и нелюбовта. За съжаление в съвременната църковна действителност това отношение става, тъй да се каже, фон на пастирската грижа за душите. Един мой добър познат разправяше, че на проповед в един московски храм свещеникът в течение на петнайсет минути шест пъти нарекъл своите слушатели „нищожества”: „нищожества, извикани с Божията сила от небитието”, „нищожества по своите грехове”, „сами по себе си — нищожества”, „нищо не значещи нищожества”... Как да не си спомни човек знаменития капитан Врунгел: „Както кораба го наречете, тъй и ще заплава той”.

Психологичната наука заема все по-значимо място в обществото ни. И днес църковната общност се изправя пред дилема: да остави ли безценните знания, натрупани от тая наука, в ръцете на специалисти без християнски мироглед, или да се опита да я въцъркови, да постави психологическата помощ в служба на християнските ценности?

Въцърковяването на психологията – това е мисията на Просветителския Център, създаден към нашия монастир по благословение на Негово Високопреосвещенство Амвросий, архиепископ Ивановски и Кинешемски. Както някога Свети Григорий Богослов въцърковил философията, смятана за езическа наука, тъй и ние работим с идеята за въцърковяване на психологията – наука също с неправославен произход.

Мъдростта на св. Григорий вложила в значението на думата „философ” качествено нов смисъл. Философът, по негови думи, е призван от великия Божи Промисъл, който подава на избраните ръка за помощ. Свети Григорий пръв дръзнал да твърди, че античното философско наследство може да се съчетае с християнското благочестие. Синтезът на античната (езическа!) мъдрост и благочестивия начин на живот, философското търсене и богословското откровение, разума и вярата, философията и християнството — ето основната тема на неговото 25-то Слово.

Творческата стратегия на св. Григорий е основа за създаването на Пастирската психология като нова дисциплина в рамките на пастирското богословие – наука, възникнала едва в средата на XIX век. В понятието „психология” ние влагаме съвсем ново значение, поставяйки по този начин една наука с нецърковни корени в служба на християнското благочестие.

Дейността ни има две основни съставки: грижата за душите и това, което сме нарекли условно „пастирска психология”.

Под „грижа за душите” (на руски: „душепопечение” – бел. ред.) ние разбираме тази област на пастирската дейност, която предполага непосредствено религиозен аспект: отношенията с Бога, участие в Тайнствата и Богослужението, изповед, молитва, изучаване на Светото Писание, наставяне на душата за спасение и вечен живот, придобиване на евангелско отношение към ближните.

Пастирската психология трябва да окаже на пасома помощ със съвет, беседа, обучение в решаването на практическите жизнени задачи от християнски позиции с използване както на практическия житейски опит, тъй и на професионални знания от различните сфери на духовните и светските дисциплини.

В Светото Писание неведнъж се твърди, че преди да говориш на човека за Христос, трябва да му помогнеш първо в страданията му, да му дадеш това, от което той най-много се нуждае. Тоест, първо трябва да отговориш на нуждата на човека, както правел и Господ, Който първо изцелявал нуждаещите се от изцеление, а после проповядвал Евангелието. Стараем се да използваме всичко, което помага практически. Всеки месец при нас се провеждат семинари, каним най-интересните психолози, а след това екипът на нашия Център работи, за да интегрира получените знания в християнската антропология, подбирайки като злато от пясък онова, което ще ни помогне да вършим служението си още по-добре.

В практиката си сблъсквате ли се с това, че хората развиват проблеми след идването си в храма? Много вярващи правят впечатление на доста затворени и безрадостни хора...

Да, за съжаление това не е рядкост. В процеса на въцърковяване човек може да развие меко казано не съвсем евангелски представи за Бога: Бог наказващ, бичуващ, търсещ „за какво да погуби грешника”. Това може да е свързано с личностните особености, семейните традиции, понякога с прекалено доминантно пастирско ръководство.

Понякога трябва да оказвам помощ на хора с наркотична зависимост. Но днес се срещаме с още една форма на личностна деформация — религиозната зависимост. Тя няма нищо общо с истинската вяра в Христос. Човекът с религиозна зависимост е белязан от устойчивата потребност да прехвърли отговорността за отношенията си с Бога върху силен наставник, учител или старец и така да се освободи от нея. Наставникът или старецът трябва да сложат ред в отношенията с Бога: какво да се чете, какво да се яде, колко да се спи. Понякога религиозната зависимост може да се крие зад иначе съвсем правилни формулировки: „да отсечеш волята си”, „да принесеш свободата си в жертва на Бога в лицето на наставника”. Обаче можеш да „принесеш в жертва” или да „отсечеш” само това, което наистина имаш.

Едва ли човек без воля и увереност в собствената си ценност е способен за една толкова значителна постъпка. Той непрекъснато търси: няма ли някой да му „даде съвет”, да реши вместо него мъчните задачи, които поставя животът. Нерядко религиозната зависимост става един от начините за бягство от тревогата, отговорността, необходимостта да решаваш своите личностни и духовни проблеми.

Какво да кажа за затвореността? Нерядко зад „желанието да водиш по-затворен начин на живот” в монашество се крие дълбока рана в душата: неспособност за доверителни и искрени отношения, разочарование от хората... Но монашеството не е изход за разочаровани! Монашеството побира в себе си цялата гама на най-чистите човешки чувства — от искреното покаяние и плач за греховете си до ликуване в Господа и благодарност за всичко и най-вече за хората, пратени от Него на жизнения ти път.

Задачата на пастира е да прозре истинската дълбочина на човешката личност. Но за това трябва да бъдеш добър градинар, реставратор, да ти се иска да възстановиш съсипаното чудно творение Божие.

Отче Евмение, подобна религиозност прави не особено добро впечатление на околните, но каква е опасността й за самия човек?

Струва ми се, че при една такава въцърковеност човек има мотивация от типа „от”, а не от типа „за”. Тъй търси бягство от греха, дявола, антихриста, а не движение към Христос и Неговото Царство. Такъв човек е склонен да вижда в братята си, които не приличат на него, тайни или явни врагове на Православието, с които той трябва да се бори, а не спътници по пътя към Христос, ценни тъкмо със своята нееднаквост и неподобност.

В религиозния си живот такъв човек търси възможността да се натика в тесните рамки на формалната, т.е. опираща се на формата религиозност, вместо да добие, както е по апостол Павел, свобода в Христа. Известен е чудният принцип на Блажени Августин: „Обичай Бога и прави каквото искаш”. Това според мен значи, че за християнина главната ценност в живота е Господ, животът е път към Него, а всичко, което пречи на този път, ограничава човешката свобода. А свободата я ограничава само грехът.

Едно от най-интересните упражнения, които предлагам на такива вярващи, които правят по думите Ви „не особено добро впечатление”, е следното. Всеки ден в течение на месец записвай в отделна тетрадка не по-малко от петдесет точки на тема: „За какво благодаря днес на Бога, на хората, на себе си”. Понякога в началото е много трудно. Хората пишат много глобални неща... Но след това започваш да забелязваш неочаквани детайли: чистия въздух, утринната роса, усмивката на дете, мъничката безплатна услуга, сторена от непознат човек, вътрешната тишина на мисълта и чувството, радостта от вътрешната изпълненост след прочитане на молитвеното правило, нечаквания подарък, обаждането на стар познайник в минута, когато много се нуждаеш от подкрепа...

Слизайки на Земята, Господ освободил човека от мъчните заповеди на обредния закон, като провъзгласил: „Милост искам, а не жертва” (Матея 9:13). За съжаление, днес наблюдаваме обратното: възраждат се страшно много външни атрибути на християнството, при все че смисловата му страна, движението към познаване на волята Божия чрез Словото Му остават занемарени.

Отче игумене, много хора се плашат от свободата и се оправдават, че можело да вярваме само на светите Отци, а към себе си трябвало да се отнасяме крайно подозрително. Сред неофитите има огромно количество хора с много низка представа за себе си, това, което на езика на психологията се нарича „понижена самооценка”. Според Вас, има ли едно такова отношение към себе си основание в Евангелието?

Много често задавам въпроса: „Ами какво правил Христос със самооценката на хората?” Ако се смятаме за ученици Христови, хайде първо да обърнем внимание на това какво правел със самооценката на хората нашият Божествен Учител. Качвал ли я или я смъквал? Представете си, Христос събира тълпа прост народ: не академици и доктори, ами рибари, земеделци, сиромаси и им казва: „вие сте светлината на света”, „вие сте солта на земята”. Взима един прост рибар и му казва: „върху теб ще основа Моята Църква, и портите адови няма да й надделеят”. Какво усеща човекът при това? Собственото си нищожество или значителността си в Божиите очи?

Господ давал на хората разрешение да действат: „дерзай!” Той не ги превръщал в безпомощни и жалки същества, а им помагал да добият вяра в собствените си сили, във важността и значителността на земното им предназначение, в способността на всеки да стане чудотворец: „Истина ви казвам: ако имате вяра колкото синапено зърно и кажете на тая планина: „премести се оттука там”, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде невъзможно за вас” (Мат. 17:20).

Безусловно Господ помагал всеки да усети собствената си ценност, да осъзнае у себе си печата на Божествения образ, да почувства, че е безпределно драг и любим за Бога. Архимандрит Софроний (Сахаров) в книгата си "Раждането за непоклатимото Царство" пише за това: „Ако се смятаме за жалки същества, то лесно можем да си позволим и простим множество беззакония от всякакъв род; и наистина, смятайки се за низши същества по отношение на Христос, хората (нека това да не се смята за преувеличение) отказват да Го следват на Неговата Голгота. Да принизяваме в съзнанието си предвечния замисъл на Твореца за човека не е белег за смирение, а заблуда и нещо повече — голям грях... Ако в аскетичен план смирение е да се смяташ за по-долен от всички, то в богословски план божественото смирение е любов, отдаваща се без остатък, изцяло и докрай”.

Ако човек е сигурен в собствената си ценност, ако знае, че притежава определена цел, задача, заради която се е родил на тая земя, то с това съзнание той може да се движи във всяка посока. Ако пък дълбоко в сърцето си се смята за нищожество, никаквец, нищо не значещо и не можещо същество, тогава той се усеща излишен на тоя свят и за да избяга поне малко от тревогата, дискомфорта си, търси силен лидер, който ще се държи с него като с роб, като със собственост. И, разбира се, намира такъв.

Господ давал на хората разрешение да действат. Мисля, че ако се доверяваме изцяло на Христос, то наистина трябва да се стремим да сме такива, каквито Господ иска да ни види. Нерядко се случва да срещнем хора, толкова заети с осмислянето на собствената си греховност, че Христос просто изпада от погледа им. А нали това, което най-много поглъща мислите на човека (съзнателно или несъзнателно), обикновено се отразява в поведението му и става действителност?

Знаете ли, за да разберем какво не трябва да правим, трябва първо да си го представим. Нашият разум е устроен по този начин: той започва неволно да разглежда „лошите” образи, да прослушва наум думите и изреченията, за които иска „да не мисли”, да си ги припомня, да се връща отново и отново към чувствата и усещанията, които трябва „да се забравят”.

Мисленото „да не мисля” неизбежно се превръща в „мисля” и се въплъщава на дело.

Тъкмо затова е тъй безуспешна за мнозина „борбата с помислите”: те постоянно мислят за това, за което „не трябва да се мисли”, вместо да помислят за това, което е по-важно и значимо. Последното ни се препоръчва от светите Отци. Отците предлагат в случай на буря от греховни помисли да се обърнем в молитвата си към Бога или да се отдадем на размисъл за Него и четене на Светото Писание. Ако човек се съсредоточава върху пречките по пътя, те непременно ще се появят. Но ако той се ориентира към радостта на победата, предвкусва нейните плодове, това вече го приближава по-близо до целта.

Опирайки се върху казаното, преди всичко предлагам на хората да решат какво всъщност им се иска, вместо да се въртят в кръга на безкрайната мисъл за греховността. Та нали нашият Господ заповядал преди всичко да търсим Царството Небесно и Неговта правда, обещавайки, че всичко останало ще ни се придаде.

Ами покаянието? То е необходимо за християнина. Покаянието и прошката са мощни лечебни средства. Покаянието е процес на отказ от лъжливото заради истинското. Прошката е смъкване на греховния товар заради движението напред, към Христос.

На грешния човек му се вижда мъчно да приеме незаслужената милост Божия, която се дава в прошката. Иска ти се да „заслужиш” прошка, да се окажеш „достоен”. Затова смятам за един от най-важните моменти на християнския живот смиреното, въпреки силното (у мнозина) желание да се самобичуват, приемане на тази прошка от Господа, осъзнаването, че си простен и желанието да се движиш с това чувство напред по пътя на живота си.

Защо ми се иска да наблегна специално върху това? Веднъж един бивш наркоман ми разказа за пастир, който му дал съвет да не си прощава наркоманските грехове дори след като получи прошка за тях в изповедта; до смъртния си одър да се усеща виновен и да се чуди, простил ли е Господ...

Пастирът трябва да си дава сметка: води ли подобно засилване на чувството за вина до помирение с Бога и излизане от греховния плен? Едва ли. Нерядко от такава грижа за душата човек просто затъва в своята вина и отпуска ръце. Най-често това води до отчаяние, униние, депресия, желание да се захвърли всичко... Освен това, омразата към себе си, чувството за вина и прекалената самокритичност раждат униние и отслабване на душевните сили, което съвсем не отвежда човека до Радостта на Благата Вест.

Безусловно, мнението на великите светии е много важно за всеки християнин. Но за съжаление, някои съвременни църковни издания, които дават цели каталози от отговори на всички-всички-всички въпроси без отчитане на времето, обстоятелствата, личностните особености на питащия и отговарящия, са за излишно простодушните хора голяма съблазън. В прилагането на светоотеческите съвети и препоръки към днешния живот трябва да има благоразумие и разсъдливост.

Иска ми се да подчертая, че за християнина на първо място трябва да бъде Евангелието. За съжаление много днешни православни хора са съсредоточени повече върху „концентричните кръгове” от трета и четвърта степен на важност: древната иконопис, камбанният звън, „знаменното” пеене*, самодържавието и т. н. Всичко това безусловно е важно, интересно, занимателно, но само ако при това добре знаем и помним, че главното в християнството е Самият Христос.

Едно подобно увлечение за много православни днес е колекционирането на снимки на различни личби и знамения. Но кой род търси личби? Какво казва за това Христос? Я им го задай на тия възторжени женици тоя простичък вопрос по Евангелието: те с недоумение ще свият рамене.

Какво да кажем за свободата и отношението на православния християнин към нея? Дайте просто да отворим Светото Писание. Апостол Павел възпира прекаления максимализъм на вярващите от своето време с простички думи: „Всеки да си остане в званието, в което е призван... Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеци” (1 Кор. 7:23). Свободата предполага висока степен на отговорност за себе си, за своя живот, своето движение към спасението. А на безотговорния човек му се иска да прехвърли тази отговорност върху някого, да намери човек, който ще поеме това „непосилно” бреме на отговорността.

Свободата на духа, за която пише Апостол Павел, е в пълна хармония с послушанието. Нали послушанието е преди всичко отвореност за словото на духовния наставник, способност за слушане и обучение. Жалко е, че тази дума днес се профанира толкова; нерядко срещаме съвсем изопачено разбиране на послушанието: „прави каквото ти се казва и не се замисляй, иначе — грях”. Наистина, в древните Патерици се срещат случаи, когато духоносните старци поемали напълно и изцяло душевната грижа за човека, принуждавайки го към стопроцентно послушание, а в отговор давали пълнота на духовността, бързо изкачване по стълбата на духовното съвършенство. Но ще се намерят ли днес свещеници, които могат с ръка на сърцето си да „гарантират” бързо добиване на високо духовно състояние чрез безпрекословно послушание лично на тях? В наши дни, когато мнозина, дори със свещенически сан, са още в чина на въцърковяващите се, по-уместно би било смиреното спътничество по пътя към спасението вместо директивното „отсичане на волята” чрез подчиняване на човека лично на себе си. За това прекрасно свидетелства и Владика Антоний Сурожки в своя труд Духовност и Духовничество.

Как бихте оценили предназначението на човека въз основа на Евангелието, към какво е призван той и как трябва да преодолява всички тия „подводни камъни” на неофитското мислене?

Христос донесе на земята живот в изобилие. Ето я цялата чаша на живота. Ето го това, което е дадено на всяко човешко същество по рождение, а Христос притуря и още. Какво става, когато човек се въцърковява по такъв неофитски начин? Той излива дадения му от Бога живот с неговите багри, звуци и изживявания, сипва изобилието, но... излишъкът без пълнотата на живота се оказва недостиг. Това вече е орязан живот. Тогава започват, за съжаление, тези сложности и спазми, и човек става някак вял, омърлушен, глух за живота.

И още един много важен момент. Свети Игнатий Брянчанинов дава чудесен съвет за по-дълбоко разбиране на Евангелието: „Когато четеш Евангелието, влез в тълпата на тия хора, които се трупат около Христос, попипай дрехата Му, моли Го за изцеление, защото всичко, което е написано за вярващото сърце, е реалност”.

Христос бил за Своите ученици Пастир, Учител, Целител. Струва ми се, че мисията на пастира е да съвмести тези три качества. Пастир е преди всичко човек, който може да поведе някого след себе си. Учител – който дава знания, наставя, целител – който лекува душевните мъки и рани. Но Христос бил не просто Наставник за Своите апостоли и ученици. Той бил Наставник, Който възпитавал бъдещи водачи и наставници. Много трудно е да накараш овцете да разберат, че са нещо повече от това, което мислят за себе си. Те не са съгласни. Те казват: „Ама ние сме неразумни и глупави. Каквото ни кажете, това ще правим”.

Но за три и половина години служение Христос възпитал не безпомощни и жалки хора, а водачи, които занесли Неговото учение в цялата му пълнота по-нататък, станали просветители на вселената.

Като стана дума за пастирство и пастирски задължения, защо според Вас пастирите обичат понякога да товарят своите пасоми с „бреме, мъчно за носене”?

„Истинския пастир го показва любовта”, свидетелства преп. Йоан Лествичник. Едва ли можем да видим любов в действията на човек, който мери със свои мерки вътрешния свят на другия. Истинският Пастир Господ наш Иисус Христос дойде в света за да спаси, а не за да съди.

Но ако все пак това нещо се среща, трябва да разберем какви са убежденията на пастира за самия него. Какъв е свещеникът за хората, как се възприема сам той. Кой е той за своето духовно чедо? Спътник по пътя? Грижовен градинар? Или велик гуру? От избора на позиция зависи и отношението към човека. От мнението на пастира за самия себе си и за това, което той върши в момента, зависи въздействието му върху хората около него. Ако пастирът е вътрешно хармоничен и смирен, ако с благоговение се отнася към човешката душа, която Господ (а не човек) води към спасение, тогава той носи на света около себе си хармония и покой. Но ако в душата му владее дисхармония, ако няма вътрешна цялост, всички около него се разбягват и всичко се разсипва. Ако човек воюва все със себе си и побеждава себе си като враг, то кой търпи поражение? Кой е на загуба в крайна сметка?

Да се бориш „със себе си” и да се бориш с греха като пречка на твоя път към Христос — това са доста различни неща. И в самия човешки опит те се отразяват по различен начин.

Да, но у нас някои богомолци често дори децата си учат „да се борят със себе си”, „да не се доверяват на сърцето си”...

Тъжно е, но сте прав. Наскоро слушах запис на един известен московски отец, който разказваше на децата за това как да се борим със страстите. Той твърдеше, че у децата вече са налице гордост, честолюбие, самомнение, чревоугодие, блудна страст. Детската душа е по негови думи „бурно море, в което плуват безчет гадини”. Детето може би изобщо не ги знае тия работи. То просто си живее и гледа с отворени очи света около себе си. Та нали тъкмо на такива по думите на Спасителя е Царството Небесно. Какво искаме, да създадем във вътрешния свят на детето „зоопарк” от подобни „гадини” ли?

Има у психолозите едно такова правило: „не се чеши там, дето не те сърби”, защото наистина ще те засърби. Струва ми се, че детската аскетика трябва да бъде не изброяване на греховете, които по мнение на пастира се „таят в дълбочината на човешкото сърце”, а обръщане към съвестта на детето: „Кажи ми, как мислиш, какви са отношенията ти с Господ? Обича ли те Господ? Не си ли направил наскоро нещо, от което Господ ще се натъжи?”

В какво в крайна сметка е задачата на свещеника и как според Вас трябва да протича общуването между пастира и мирянина в църква?

Струва ми се, че задачата на пастира е собствено грижата за душата (на гръцки това звучи като „психотерапия”), а целта на всяка психотерапия е колкото може по-скоро да се приключи с нея. Мисля, че задачата на пастира е да помогне на човека колкото може по-скоро да усети отговорността си пред Бога и колкото може по-скоро да добие вътрешна цялостност по пътя към Христос.

Пастирът не трябва да тегли на буксир човека и да му дава инструкции и предписания, а да го научи на отговорност за своя живот, дръзновение в решението на задачите, които среща на жизнения си път.

Нерядко чуваме, че човек усеща страх пред свещеника. Как в такъв случай могат да се достигнат всички тези цели?

Страхът от откровеност с пастира идва от липсата на доверие. Да създаде доверителна атмосфера в общуването е задължение на пастира. Дали той си поставя такава цел, или за него е по-важно да учи „отгоре надолу”, от висотата на своята пастирска компетентност — това е друг въпрос. Кое е по-важно за самия пастир — да помогне на човека в решимостта му да върви към Христос, или да го накара да се чувства „нищожество”, па било то и „извикано от небитието”? Струва ми се, че само доверителната атмосфера предразполага към сътрудничество, съвместно движение към Бога на пастира и ръководения от него човек.

Отче игумене, но много хора днес вече не искат да сътрудничат със свещеника; струва им се, че ще получат само някакви формални предписания, които трябва да изпълняват независимо от нищо.

Ако човек израства под знака на „длъжното”, ако от ранно детство са го „натоварили”, ако той е „длъжен” на всички: длъжен да става рано сутрин, длъжен да си прочете молитвеното правило, длъжен това или онова, тогава аз му предлагам просто да замени думичката „длъжен” с думичката „избирам”. Това напълно променя качеството на живота. Ако аз избирам сам: „това е моят Господ”, „това е моето тяло”, „това е моята молитва”, „това е моята душа”, то аз тъй или иначе отивам към по-висока хармония и цялостност.

Формалното въцърковяване на ниво поведение е един от най-сериозните проблеми на днешната църковна педагогика. Сред съвременните църковни педагози, уви, не са много хората, които с всяка своя клетка изживяват смислите, заради които Христос дойде на земята и донесе живот в излишък (Иоан. 10:10). Все повече срещаме обратното: малцина църковни педагози намират контакт с децата, защото децата не вярват на тяхната забранителна педагогика. Те възпитават младото поколение в рамките на забранителната педагогика от името на един също тъй „забранителен Бог” и затова в преходната възраст много от нашите деца си тръгват от Църквата, понякога завинаги. Може би ние, възрастните, не сме по същността си онези хора, с които те биха искали да споделят ценностите, убежденията си, жизнените си смисли.

Убеден съм, че нашият църковен народ днес вече преодолява кризата и изхвърлянията на „перестроечния период” на въцърковяването си, въцърковяване по книги, а не по приемство на духовния опит. Но времената се менят. И днес в нашата Църква се извършва дивното преображение на човешки души. Всичко случайно, временно, лишено от любов си отива. Остава главното.

Живеем в мъчен свят, в мъчно време. Но тъкмо тук и тъкмо сега (благодарение на Бога!) ние християните сме призвани да свидетелстваме за Христос, да бъдем Неговите грижовни ръце в този свят, Неговата милосърдна уста, Неговото жалостиво сърце, защото ние сме Църквата, а Църквата е Тялото Христово.
И само разбирайки и уважавайки ценностите на хората, които ни заобикалят, по примера на Апостол Павел, който проповядвал Христа в Атинския ареопаг, можем да станем Негови ученици, да добием мъдрост, увереност и милосърдие. | Източник: „Свет Православия”




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10815913
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930