Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.12.2009 15:05 - СУРВА КОЛЕДА С ЦЕЦО ЕЛВИСА от Любен Лачански
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1068 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 02.12.2010 19:28



 Сурва Коледа с Цецо Елвиса
23.12.09 | Любен Лачански


Сурвакар?

В “Тълковен речник на българския език” съществителното нарицателно име от мъжки род е обяснено така: “Момче, което сутринта на Нова година ходи да сурвака.” Енигмата продължава да е пълна и трябва да продължим да разшифроваме. Според същото тълковно издание: “Сурваки – Време когато се сурвака. Нова година, сурвачки.”

И още по надолу: “Сурвакам, удрям леко по гърба със сурвачка и казвам новогодишна благословия. Сурвакам.” Май става някак по-ясно, но отново - някой британец, швед, испанец или даже ревностно възприеманите от носталгиците за “кръвни роднини” - руснаците, едва ли биха разбрали символа на българската Нова година. И най-вече “благословията”, защото по всичко личи, че тези момчета, понесли в лютите зимни нощи, окичени с плодове и шарени конци дрянови пръчки, нямат нищо общо с какъвто и да е църковен канон или източно-православна църковна традиция. Време е наистина да спрем със загадките и ритуалните изненади и да издадем тайната.

Както в повечето страни, така и у нас езическите ритуали са изключително на почит сред иначе уж християнизираното ни население. Затова започнах от сурвакарите. Векове по късно, когато България вече ще обживее християнството, като по-чудо ще се появи сурвакарски аналог - коледуването. Отново почти същият ритуал, в който млади мъже посещават къщите на съгражданите си и наричат благослови, а не благословии за добра и плодородна година, за щастие, здраве и социален просперитет, както днес бихме нарекли техните послания. Тези два български ритуала са показателни с това, че националните желания и пристрастия не могат да бъдат контролирани от никакъв култ, власт също или еднолично решение на суверена на държавата. Защото нашето християнство си е една битова, селска религия, извиквана на помощ в нужните за потребителите исторически моменти и няма много общо с каноничната вяра. Тази, която ни е известна от светите книги или богобоязливите предания.

Самите Коледни празници в България се явяват преди всичко ритуали за успокоение на невярващата и вечно лутаща се лъжлива, лъстива и накървавена душа на аборигена, нежели прослава към рождението на Богочовека, Спасителя и всички онези имена с които можем да наречем Сина Божий. И това не е никак сложно за обяснение, защото еуфорията за празник у нас едва ли може да се развихри с пълната си сила след продължителния телесен пост. А най-вече след причастяването. Кой българин открива вмирисаните си тайни другиму? Онзи ли, който е готов да заколи баща си и брат си за заради някое планинско келеме? Да продаде сестра си за шепа махмудии, а после в комплексарско пиянство да изпее с плебейска горест, че не дава той “…Яна на турска вяра”.

Господи, колко нелепи натурии са изкривено-обожествявани от т.н. народен гений! Особено когато е трябвало мерзавщината да се оправдае пред историческата неумолимост на времето. Не и пред Твореца.

То, Твореца пара не дава, а взема. А, нашенецът на гола вяра вяра не хваща. Е, може да се попрекръсти. Но и това - за пред комшиите. Винаги, прочее, съм бил скептик, че някой в България истински е загрижен за своето духовно пречистване. Дори и след като преди време църковните началници решиха да се обгербоват и да побият ведомствено знаме върху шейсет и кусур годишното си иначе овъзмездено безделие. Родено и съхранявано единствено в защита от страха пред тленното живуркане.

Жалко! И позорно, разбира се. Ето защо ние българите много повече се хвърляме в езическо-ритуално празнуване на Нова година, където димящата кръв на току-що закланите шопари облива зимните улични преспи в едно с червеното вино от яките дъбови бъчви и пали кръвта на всички да танцуват, да пеят и да се веселят по оня необуздан начин, който няма нищо общо с Богопочитанието на Младенеца, роден в яслата във Витлеем.

Така че ако човек би искал да разбере българския характер, дори в полу-глобализираните граници на съвременна Европа, той трябва да посети страната ни не в дните на католическата си коледна ваканция, а в часове преди настъпването на 1 януари, която и да е година. Тогава дори и най-нелюбимият, поради портфейла си, състоятелен чужденец ще бъде приет като княз в домовете на българите, а и най-нелюбезният нашенец ще извади всичко от скудната си кухня, за да нагости пришълеца. Богомилската поговорка: “Гост в къщи. Бог в къщи!”- ще докаже своята показна пригодност. Защото ние българите отбелязваме всичко чрез стомаха си. Дори скръбта! Камо ли християнските празници. И това никак не ни тежи. Напротив, напротив, то е наше предопределено битие.

В сравнение с другите народи и култури значително по-малко са българските светци - схимници и постници, отколкото чревоугодните народни герои, които ядат баници и пилета, прасенца и бели погачи, пият червено вино и никак, ама никак не се смущават дали това е угодно някому. Стига да не зависим от него. Затова може би, ние сме дали доста странното име на празника Рождество Христово, наричайки го Коледа. Другите страни и народи му прикачват името на светец, на Божи човек, на нещо неразривно свързано с християнството. Ние, не - та не. Коледа. Което дори и на български се обяснява доста обтекаемо като: “Народен празник около зимното слънцестоене, свързан с редица обряди.” Или с твърде далечното и непопулярно име на някакво славянско князче, който се било родил 700 години преди Христа, в 4808 – та година след Адама. Но и това е доста трудно доказуемо.

Затова нека не си вменяваме излишно, че като народ сме най-ортодоксален, най-вярващ, най-истински. По-добре би било да си отговорим защо и днес продължаваме да се измъчваме и вместо да продължим да се забавляваме най-прекрасно със уникалните си сурвакарски игри, с песните и танците, се мъчим да приличаме на други народи и най-вече на вероизповедания, като подменяме стойностите си и приемаме я католически дрънкулки и играчки върху борови дръвчета, я песни и благопожелания, далечни от нашия праг на разбиране. Или още повече, превръщаме се в жива реплика на някакъв варакосан свят от доколониална Европа, като организираме псевдо-бурбонски балове или посещения на оперни концерти, където слушането на еклектичната австрийска музика от 19 век ни прави повече да приличаме на действащи лица от операта “Кавалерия Рустикана”, нежели по-европейци от виенчани, или по-боголюбци от Папата. Нали, ако има нещо, с което можем да се гордеем, то това е нашата уникалност? Онази от времето на сурвакарите. Не трябва да я губим, нито да я подменяме. Защото спомнете си колко нелепо звучат песните на Елвис Пресли, поднесени ни от лице, което и от майка си ще се откаже, за да прилича на униката. Но за съжаление, това е невъзможно. Бог така го е отредил, все да си е Цецо Елвиса. Фанфаронщина, снобизъм. Провициална глупост. В безвремието между бутафорното минало и недостъпно бъдеще.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10817063
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930