ТАЗИ ПРОПОВЕД Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНА И ЩЕ ДАДЕ 
    БОЖЕСТВЕНАТА СВЕТЛИНА НА ТЕЗИ, КОИТО 
    Я ТЪРСЯТ И ИМАТ ТЪРПЕНИЕ ДА Я ПРОЧЕТАТ !                            


            Психология на поста
14.11.09 | Архиепископ Йоан (Шаховской)

Постът е усвояване на нови ценности от човешката личност. Впрочем, малко е да се каже „нови”; трябва да се каже „най-съвършени”. Всичко, което е низко за Бога, става низко и за човека. Всичко, което е високо за Бога, става високо и за човека. Не е трудно да видим, че човек се настройва, влиза в тона, разума, духа на някакъв по-висш живот, макар да не го разбира докрай. Но влизайки в тона, разума, философията на висшия живот, той го разбира все по-добре и по-добре. Не можеш да опознаеш океана на божествения живот, ако не встъпиш в него.

С това същински религиозната мъдрост се различава съществено от абстрактната философия. И най-честното и усърдно изучаване на Хегел, Фихте, Кант, Шопенхауер не те кара да промениш сърцето си и вътрешните тежнения на духа си. Можеш чудесно да изучиш и да запаметиш всички философски системи на света, оставайки със стария си начин на съществуване. Системите и разсъжденията на най-противоположни философи се отпечатват на периферията на съзнанието, без да докоснат дълбините на сърцето и съвестта. Те се плъзгат по интелекта, в паметта, и се губят в същата абстрактна област, откъдето са дошли. Човек си остава същият, каквато и система да приеме, каквото и одеяние на мисълта да навлече върху ума си. Дрехата не променя същността. Никоя дреха, т. е. отвлечено-философската мисъл, не иска от човека нещо повече от това, което е собствената й същност.

Съвсем друго нещо е религиозното познание. Тук всяка абстракция е само малка част от богатството на познанието. Тя е периферия, която слабо отразява същността. А същността на познанието е новият живот, новият път на волята, новата светлина в битието, новият човек. Всичко това е божествено. То е вкоренено в безсмъртието. Заслужава си да го потърсиш, да го издириш, да поработиш над него, да задишаш само с него... Тук започва тайната на второто и последно раждане на човека. В безрелигиозното си съществуване през цялото време търсим нов живот. Призракът на новото и нещо като копнеж по него ни съпътстват навсякъде в този свят. Все нещо ни тика към новото, крещи за нуждата от ново и ни принуждава постоянно към новости, без значение дали ги искаме или не. Нова година, нов ден, нов час, нов миг, нов изгрев, нова луна, нова пролет, нова зеленина. Все по-нови и нови дрехи, все по-нови вести (новините!), подир които тича човечеството, новости, привличащи вниманието и интереса във всички области на литературата, техниката и модата. Целият ни свят живее в постоянния водовъртеж на новото и все по-новото.

Излишно е да се казва, че това ново, което все търсим и намираме, никак не ни нахранва, не ни задоволява. Гълтаме го като въздух, като пара във всички области на живота и културата, но сърцето ни, духът ни остават гладни, ненахранени и все по-измъчени от постоянната си несполука и незадоволеност в гоненето на новото. Търсачите на свежото и новомодното не разбират, че чувството, което ги владее, е всъщност религиозно чувство. То не може да бъде задоволено с нов вестник, нов роман, нова политическа теория, нови сто или хиляда долара. Това чувство е дълбоко. То се ражда от най-големите дълбини на човека и се задоволява само в тия дълбини. Само родилият се с ново духовно раждане в света на истинските и вечни ценности човек намира истинско успокоение, покой в сърцето, мир в духа, същински живот. Това ново раждане вече не е симулация на новото, а същност и истина. То е истински новото, то запазва човека завинаги в усещането и изживяването на битийната пълнота. Истински новото е постоянната неизчерпаема радост от допира с истинското Битие. Лъжливото ново е душевна краста. Човек постоянно дразни вече раздразнената периферия на съзнанието си. Материалните ценности, с които душата мисли да се насити, я дразнят и опустошават. Крастата на душевната и телесната незадоволеност мъчи човека във всички области на живота. Както и да се лута човек из стария си свят, за да задоволи душата и тялото си, в които и материални или псевдоидеалистични сфери да се напъхва, отвсякъде сърцето му си тръгва незадоволено, често с мъка, смут, отчаяние. Истината на живота не е нещо ново... Всичко ново е всъщност старият боклук на душата, отдавна познатите вехтории. „Новото” е все същият лабиринт на непреодолимите стари, по старому подновявани изживявания. Има само един изход от тоя омагьосан кръг на изхабени чувства, псевдоновини, вехтории, стара логика, стари евклидови истини: Христос. Ето къде е открит новият свят. Абсолютно нов, не приличащ на нищо старо. Нов не за три дни, не за година, а завинаги, насищащ докрай човешкото сърце.

Тук се доближаваме плътно до смисъла на постенето като самовъздържане от неистински и не-вечни ценности, неистински и не-вечни отношения. Неистинска ценност е тази, която е призрачна, създадена от болестта на душата или фалшивата потребност на тялото. Не-вечната ценност е ценна само на тази земя и за кратък миг – храната, сънят. Ценност, която е безгрешна сама по себе си, но става неистинска, лъжлива, когато хората я превръщат във вечна, последна, и заменят с нея същинската цел на живота.

Постът по своята идея и по истинския си дух отърсва от човека мимолетното, призрачното, излишното, което е станало самодостатъчно и е затрупало с камъни вратата към истинското битие. Онова земно, което е чисто, не противоречи на небесното, а се съгласува хармонично с него. Не материалната природа е нечиста според християнското разбиране. Нечистотата идва от изопачаването на правилното съотношение между небесно и земно, духовно и материално в човешкото сърце. Нечистотата винаги е бягство, изпадане от Божията воля. Нечистотата е нарушаване на заповедта, непослушание на Бога, упорство срещу замисъла Му за човека и света. За чистия всичко е чисто (Тит. 1:15), защото чистият, т. е. вкорененият в Божията воля и правда човек постъпва винаги чисто, закономерно, богосъобразно и всичко в материалния и духовния свят наистина е чисто и несъблазнително за него.

А нечистият, т. е. своеволният, егоцентричният човек (или дух), скитащ се по своя воля (като евангелския блуден син) вън от хармоничния живот на Отца, нарушаващ волята Му, пребъдва в нечистотата си, блудството, погазването на истинските мерки на живота. И тогава всичко става греховно за него, защото центърът на неговото битие и човечност е вън от Бога. Постът е преоткриване на мъдростта, закономерността и чистотата на отношението към света по пътя на завръщането към чистия извор на живота – Бога. Постът е осмислено и последователно въздържане от всичко неистинско и не-вечно. Но Постът не е само отрицателно въздържане, той е и положително завръщане към истината, вкусване на истинския живот. Не въздържанието е центърът на Поста. Центърът на Поста е вкусването на сладостта на волята Божия, богоустановената жизнена хармония на нещата. Постът е цялостно послушание на Бога. Той е целомъдрието на света. Да ядеш постно, а не блажно, не значи само да се откажеш от един вид физическа храна в полза на друг. Яденето и неяденето минават през дълбочината на човешкия живот, докосват се до основите му. Постът е отказ на човешкото сърце и разум да вкусят от призрачното, неистинското, не-вечното. Той е стремеж да се вкуси от истинското и вечното. Понякога хората съвсем детински си мислят, че през Поста трябва да ядат това, което не обичат (противното) и да се откажат от любимото (вкусното). Това, разбира се, е детинско разбиране за Поста. В него има нещо вярно, но то не дава същинско въздържание. Да упражняваш волята си, като ядеш противна храна и се отказваш от вкусна, не е лошо. Но това е само външно поставена задача, абстрактна тренировка на волята. И вкусното може да се яде постнически... Дори св. Василий Велики казва, че постниците особено остро усещат вкуса и вкусността и на най-простата храна. Така че нещата са по-дълбоки. Постническо вкусване на храната, например, винаги ще бъде яденето с благодарение. Онова ядене, когато човек искрено благодари Бога в сърцето си за дара на храната. Постна е всяка храна, която служи на сърцето да се издигне към небето и Бога. И обратно, блажна е всяка храна, дори сухоежбината, която се изяжда без това чувство на сърдечна благодарност към подателя на всяко благо. Благословен е бракът, в който съпрузите поставят в центъра на съвместния си човешки и брачен живот Бога и изпълнението на Неговата воля. Благословено и съпричастно на Светия Пост е всяко земно дело, което открива и благовести Бога. Всяка дума, казваща истината, всяка постъпка, показваща смирение, кротост, доброжелателство. Постът е дълбоко положително явление, светло и активно. Господ заповядва на постещите да не помрачават лицето си, а да се умият и да помажат с елей главите си. Постът е веселие, радост на духа, тържество на вечността над времето, победа на правдата над лъжата, любовта над омразата, светлината над тъмнината. Постът е цветето на живота, най-добрата песен на човека: песента, която преминава в пасхално песнопение. Напълно естествено е да се каже, че блажно е плоското, тесногръдото, материалистичното, човеконенавистното, а може би и животинското отношение към живота. Неразбирането на поста и въздържанието е неразбиране на собственото си без-образие, липсата на Божия образ у себе си. Неразбирането на постния, тесен път на сърцето към Царството Божие е неразбиране и на собствената си дълбочина и вкорененост в Бога. Спортистът знае, че ако се наяде десет минути преди състезанието с обяд от пет блюда, работата му е провалена. Същото знаят и артистите-певци преди концерта. Но малцина молещи се на Бога са наясно с това. Мислят си, че молитвеният пулс на сърцето им не зависи от качеството и количеството на храната. Мислят си, че най-добрите им изживявания и религиозни извисявания не зависят от ситостта на техния стомах и задоволството на покойнолюбивата им и сластолюбива плът. Но хората, опитни в духовните работи, знаят много добре, че има пряка зависимост между сеенето в дух и сеенето в плът (Гал. 6:8). Сеещите в плът не само после, но и сега жънат тление; сеещите в дух не само после, но и сега жънат живот вечен под формата на по-изтънчени духовен слух и зрение, изостряне на възприятието на духовните истини, по-добро чуване на Божиите заповеди, проницателност в разбирането на своята душа и душите на другите хора, лекота на сърдечната молитва, допир до небесното смирение, до Христовия мир, който е тъй желан за всяко сърце. Постът не е само усилие да ядеш „противна” храна. Постът е сеене в Духа, причастяване с Божия Дух и затова винаги завършва със Свето Причастие с Христовите Тяло и Кръв. В Причастието постът се разкрива като положително, творческо дело, като живо устремяване към Причастността с Христа и възможно най-пълното общение с Него. Всичко останало е подготовка. Пътят към целта не трябва да засенчва самата цел. Но както често се случва човек да живее заради самия живот, да живее, както му падне, само да му е хубаво (без да разбира, че този живот не е цел, а само път към целта), тъй и постът най-често се изживява без връзка с неговата цел, като нещо, което има смисъл само по себе си, като извършване на някакъв обред. Имало и има християни-постници, които смятат за велик грях вкусването дори само на нещо млечно в постен ден (да не говорим за месо), но остават при това с вкаменено, безчовечно към ближния сърце. Блъскат без капка срам съседите си в църква, обиждат се на тия, които не им се кланят и позеленяват от яд, научавайки за благополучието и щастието на другите; перчат се с достойнствата си или с връзките си в обществото. Мъчно е да се разбере този, който пости, оставайки сред дребнавите си интереси, злословия и одумвания. Това е някаква грозота на духа. Мъчно е да се разбере механичното постене, както и механичната молитва. Хората, които постят и молят механично и несъзнателно, само по обичай, лъжат не само себе си, но и Господа. Постът не е обред, нито йогическо действие. Постът е цялостно евангелско светоусещане. Чудно и прекрасно е то. Елате при Мен всички отрудени и обременени... Това е началото на поста. А действието му: И Аз ще ви успокоя. Философията на Поста: Вземете игото Ми върху себе си. Психологията му: И се поучете от Мене. Резултатът на Поста: И ще намерите покой за душите си. И накрая общата му характеристика: Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко (Мат. 11:29-30).

На болните, немощните, родилките не е заповядан физически пост. Те вече го имат като болести и мъки, като изнемощяване на телесния си състав. Заради духа и целта на живота те трябва да подкрепят плътта си със земна храна. Техният Пост е в кроткото и търпеливо приемане и понасяне на живота и неговите мъки, в покайното устремяване към Твореца и Спасителя, в благодарността за всичко. Техният Пост е в духа, в сърцето, там, където е началото и краят му за всеки човек. Същото може да се каже и за жителите на воюващи страни, където са въведени хранителни ограничения. Постът в този случай е покорното и кротко приемане на тези ограничения. Но има здрави, силни хора, у които излишъкът на физическа сила пречи на молитвата, целомъдрието, смирението; за тях физическият пост е велико благо. Дори чисто физически той е много полезен за тях. Медицината знае, че болестите на вътрешните органи (особено през втората половина от живота) се развиват много по-лесно от преяждане, отколкото от недояждане. Преситеният човек е винаги в някаква самоизмама. Той се усеща по-добър, отколкото е в действителност; добротата му, както и добротата на пияницата, извира не от дълбочините на сърцето, а от тези на стомаха. Известно е, че пияницата с умилни очи, който иска да се целува с всекиго, съвсем не е толкова добър по природа. Пиянското му умиление може също тъй лесно да премине в озверяване. Тъй и сластолюбивият, разгален от сит и ленив живот човек често бива склонен към добродушни пориви и мисли. Но всичко това не е трайно. Тази доброта е само пяна над морето на егоизма му. Къщата му е построена върху пясък (Мат. 7:26). Ще задухат ветрове, ще се разлеят реки и голямо ще е падането на тази къща. С други думи, ще дойде смъртта и последните минути на земния живот на този човек ще разпръснат плявата на добрите му настроения и чувства, а душата му ще се срещне със страшната вечност, в която няма да намери нищо сродно или близко на себе си. Но случи ли се на този човек (пък и на всеки друг) да попости мъничко, да притесни плътта си, да стопи жизненото си пространство на земята с някакво самоограничение, и веднага се озъбва бунтуващото се егоистично естество. Затова много постници биват злобни и раздразнителни; случи ли им се обаче да хапнат вкусно, стават кротки и добри. Но колко струва тази кротост, плод на услаждането на сетивата? Често домашните се молят на такъв постник: „Хапни си нещо, само не стой мрачен и зъл и не ни мъчи!” По същия начин и пушачите стават роби на тютюна и ако не покадят тамян пред идола на гръкляна си, стават раздразнителни и непоносими за околните. Плътта се бунтува и ръмжи като гладно псе. Но я й подхвърли някое парче: тя ще се умиротвори и злото псе ще стане гальовно агънце... Пита се каква е нравствената стойност на това превъплъщение? Има ли нещо възвишено и истинско в него? Няма. Ето го душевния човек в природната му стихия: той не различава какво е от Божия дух, а какво – от духа на плътта. Той е способен да разбърка, да смеси тези две съвсем различни умиротворявания на душата си. Редно е човек да мине през цялата болка от отварянето на греховното си подземие. Трябва да притесним, да размърдаме плътта си, душата си; трябва да се лишим от някакви свои ценности, пристрастия и да погледнем какво има във вътрешността на естеството ни. Трябва да повдигнем чергата и да видим дали няма грозни насекоми в дома на сърцето ни. Пред Бога и пред себе си трябва да свалим опръсканата с парфюма на самоизмамата дреха, която крие пороците ни, и да огледаме гноя на болната си може би до смърт душа. На това ни учи Постът. И го осъществява, бидейки истинска и най-съвършена хигиена за човека. Нека да попритесним малко себе си, душевно-плътската си самост. Да започнем с храната... Бунтува ли се душата ни, или не? Да я настъпим в егоистичния й покой. Пак да видим... Да я настъпим в душевните й привързаности, да ги вкараме в руслото на самоограничението, да се опитаме да се освободим от всичко, да отдадем последната дълбочина на духа си на Господа Иисуса Христа, на Неговия дух, Неговата чистота, Неговата правда. Пак да се понаблюдаваме. Не всички опити ще са удачни. Но провалите няма да докажат лъжливостта на добрите ни намерения, а само немощта ни, духовната ни нищета. И ще ни турят пред истината на смиреното чувство и самооценка.

Постът разкрива цялата ни несъстоятелност, душевната нищета човешка. Това е скъпоценно разкритие. И пак той разкрива Божията сила, действаща в тази нищета, в човешката слабост. Това вече е грамаден успех на Поста в делото на човешкото самопознание и познанието на Бога. По-нататък Постът разкрива на човека двойствеността му, двата противоположни живота у него: душевно-плътския и духовния. По-нататък Постът разкрива троичността на силите, работещи в човека: 1) собствената човешка енергия на духа, 2) силата Божия, идваща отвън, сродна на духа и блажена за него и 3) тъмната сила, способна да въздейства реално върху духа във всеки един момент, която също идва отвън. Опитно познание за троичността на силите, работещи в човека, може да се добие само в поста и чрез пост. Да не говорим, че човек може да се освободи от тъмната сила само с пост и молитва (Мат. 17:21), както е казал Сам Създателят на човешкия живот. Молитва без пост, т. е. без свобода на сърцето от всичко, което е в света, от всякакви душевно-плътски зависимости и привързаности, не е молитва, а това, което Спасителят нарича „многословие”. Не ставайте, казва Той, като езичниците, които мислят, че в многословието си ще бъдат чути (Мат. 6:7). Отец знае какво ни трябва. Отец иска от нас не просто молби или прошения. Той иска духът ни да се съедини с Неговия Дух. Било чрез молба, било чрез покаяние, благодарение, славословие, духът ни се съединява, сродява с Божия Дух и се съживява, възкръсва, намира блажено безсмъртие в Него.

Затова молитвата като произнасяне на думи още не е молитва. Молитвата е освобождение, макар и за миг, от греха, от привързаността към тленното. Тя е свързана с живота на сърцето. Разбира се, постът по своя външен израз е и упражнение, придобиване на опит. Тренировка на тялото и душата, закаляване на чувствата, изчистване на ума, екипиране на жизнения кораб за посрещането на вечността, а преди нея – на последната буря, последния потоп: смъртта. Смъртта очаква всички. И тия, които мислят и се готвят мъдро за нея, и всички останали, криещи главата на своята душа в пясъка на дребните чувства и изживявания. Но както щраусът не се спасява от смъртта по този начин, тъй и хората няма да избягат от края си като не мислят за него. Но само да мислиш е малко. Трябва да мислиш чисто, мъдро, целесъобразно, религиозно. Постът ни учи на това. Той ни отнема не само забравата за смъртта, но и лекомислената памет за нея. „Ех, един път само живеем!”, се носи гласът на веселяците и пияниците. Разбира се не това е паметта за смъртта. И не всички войници, гледащи смъртта в очите, имат тази благословена памет. Религиозната памет за смъртта е памет за предстоящия край на всички стари ценности на нашия живот и благоговейна мисъл за новия безсмъртен живот в света на вечната божествена правда. Християнската памет за смъртта е памет не за смъртта, а за Живота, памет за обещаното Царство. Както у древните евреи имало памет за обетованата земя, тъй и у християните има памет за бъдното тържество на Живота подир тесния процеп на смъртта. Затова християнската смъртна памет е винаги светла. Тя ободрява и подкрепя човека в този земен живот, защото през него той вече прозира бъдния. Във всички временни явления той намира безсмъртен смисъл, вижда отблясъците на истинната и светла вечност. Постът изостря виждането на временността на този свят и реалността на бъдния. Постът задълбочава отговорността за земния живот, за всяка негова дума и постъпка, за всеки негов миг. Откривайки ни собствената ни слабост, Постът ни дава омекотено и светло отношение към недостатъците на другите хора. Прокаженият, който е открил болестта си, по-скоро и по-лесно ще се допре до другия прокажен, отколкото човекът, който не знае нищо за нея и си въобразява, че е здрав. Всички светии са се докосвали до познанието на греховността и слепотата на природата си чрез постническото познание и така се изпълвали с все по-силна жажда за съвършения живот Христов. С жалостива и състрадателна любов обгръщали те цялото грешно и измъчено творение, а себе си смятали за негова най-несъвършена проява. Господ твори новия човек от покаянието, както е сътворил вехтия от земната пръст. Своя дух на Живота (Бит. 1) Господ вдъхва в човешкото покаяние, както някога в пръстта, и твори човека по Свой образ и подобие. Ние, хората, сме изхабени грошове, изгубили царския лик върху себе си. Ние сме само късчета дрънчаща мед. Постът, покаянието чудно обновяват Божия печат върху лицето ни. В очите ни, в думите ни, в мислите ни и дори в най-съкровените ни копнежи се отразява Божието Царство и праща отблясъците си през нас на света.

Старото, изтритото, обезсмисленото, обезсоленото, става ново. Христовият дух, печатът на Духа на Истината ляга върху човека и върху целия му живот. Той става истински човек чрез Богочовека Христос, Който е съединил Бога с човека. Светлият Пост е близък допир до божествения свят. Невидими ангелски крила порастват на онзи, който владее въздържанието и го носят към все по-нов и светъл живот... Постът преобразява телесното и душевното в духовно. Намерен е смисълът на живота; човек, който има вяра и воля да се освободи от самия себе си, от цялата си самост и гордост, придобива дар да стане раб Божи. А истинският раб Божи е и приятел Божи, и син Божи. Това е човек, свободен от зло, неправда, самоизмъчване в греховната си ограниченост.