Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.07.2009 20:34 - ЗА ЛЮБОВТА от майка Гавриила
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1987 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 20.05.2016 15:29


http://www.pravoslavie.bg/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%
D1%81/%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0-%D0%93%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2%D1%82%D0%
B0/


16.07.09 | Майка Гавриила           ЗА    ЛЮБОВТА


Майка Гаврила (Аврилия Папаяни) е родена през 1897 в Константинопол. Израства в гръцкия квартал Фенер, в семейството на преуспяващ търговец. Получава най-доброто за времето си образование, като от малка владее френски и английски и като ученичка обича да чете старогръцките автори в оригинал. След завършване на основното си образование, следва ботаника в Швейцария, после философия в Солун.

 Работи като сестра в психиатрична клиника, преподава и частни уроци. След установяването на режима на Метаксас в Гърция през 1937, заминава за Англия, където работи като домашна помощничка, едновременно учи и медицина. По време на бомбадировките на Лондон през Втората световна война помага на ранените в болници и лазарети. През цялото време, докато е в Западна Европа, поддържа връзки с гръцкото духовенство и руските интелектуалци-емигранти.

След края на войната се връща в опустошената Гърция, за да помага за възстановяването й. Работи в различни социални заведения; едновременно започва и частна практика в Атина като физиотерапевт. Още по това време мисионерското й служение сред най-бедните и онеправданите й спечелват известност и почитатели далеч извън границите на Гърция. Оттогава датира личното й приятелство с фигури като Роуз Кенеди (майката на американския президент) и Мартин Лутер Кинг.

Около 1954 г., когато умира майка й, Гаврила започва да осъзнава монашеското си призвание, макар че мисли за него още от дете. Тя решава да посвети живота си на служение на хората, водена от образа на майчината любов. Както казва тя самата тогава: “От деня, в който съм се родила, тази, която вдъхновено ме е водила; силата, която ме е формирала, беше майка ми – създание с безмерна любов. Богатството и дълбочината на тази любов и непрестанното влияние на нейния искрящ пример ме направиха да обичам, още и още – Бог и всичко около себе си”.

Смъртта на майка й събужда у Гаврила желание за отречение от всичко, което я обвързва с места, хора и материални неща. “Внезапно умрях, пише тя. Бях мъртва за света. Единственият път, който се откриваше пред мен, ме потикваше да направя решителна стъпка:“Иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси”, а после: “дойди и върви след Мене” .

Божият Промисъл отвежда Гаврила в Израел (там работи известно време в кибуц), Палестина, Ливан, Ирак, Пакистан, и накрая – в Индия. В Делхи започва работа в болница за прокажени. Това е началото на дългогодишно мълчаливо служение – без да проповядва Православието, тя, според думите на ония, които са я познавали тогава, катехизирала околните само със сърцето си, без думи, чрез неповторимия пример на живота си. Всички – индийци и западни мисионери – оставали поразени от аскетичния характер, смирението и дълбоката духовност на Православието, отпечатани върху тази крехка жена. Тя самата силно се молела за среща между Индия и Православието. В продължение на пет години работи в различни болници и центрове за прокажени из цяла Индия.

През 1959 г. е приета за послушница в гръцкия манастир във Витания, Палестина, където по-късно приема пострижение. След няколкогодишен престой в манастира е изпратена от Вселенския патриарх Атинагорас като мисионер в Западна Европа. Свидетелството й е невероятно успешно и тя е канена да говори за Православието и православното монашество пред големи аудитории във Франция, Швейцария, Дания, Швеция, Германия, Австрия, Америка. Среща се с най-изтъкнатите политически и културни фигури на своето време – Бърнард Шоу, Майка Тереза и много други.

По благословение от духовния си отец и изповедник, монахът Амфилохиос (Макрис), през 1963 г. Гаврила отново заминава за Индия, където започва православна мисия, и остава там до 1966 г. Следва мисия в Кения (до 1969 г.).

През 1970 г. се установява в Атина, където около нея се формира широк кръг от търсещи млади хора. Всички я наричат “Герондиса (Старица) Гаврила” и получават от нея духовни наставления. Участници в тези срещи, които са записвали наставленията на старицата, по-късно ги издават и така нейните съвети стават достояние на широка православна аудитория по цял свят. Аудиокасетите със записите на нейните беседи също се тиражират след смъртта й през 1992 г.

***

За разпнатата любов

Кръстът е символ на саможертва заради другите. Така е. И все пак, този, който обича и отдава себе си, за да служи на другите, не чувства това като жертва. Когато любовта бива отдавана, тя не се отдава от човека. Тя е Божията любов, която протича през сърцето на даващия. Той не чувства това като жертва, защото не знае, че това е така. Той я чувства като естествено състояние – без тази любов да променя неговия собствен живот или здравословно състояние. Напротив, той е в състояние на постоянна радост, защото е едновременно и отдава, и получава Божествена любов и сила. Христос ни показва това, чрез живота Си, учението Си, разпятието и Възкресението Си. Ето защо истинската любов е винаги кръстна, а в същото време се радва в светлината на Възкресението.

[И тази любов] винаги остава на кръста. А човек не може да стои на кръста без любов. Защото любовта носи в себе си семето на жертвата. Не можем да обичаме, докато не сме готови да даваме. Не е ли така? И когато жертвата стигне докрай, тя се превръща в Кръст. Понякога човекът, на когото отдавате любовта си не я цени – и тогава оставате сами с Бога. И все пак, Бог знае Своите Си и винаги ще намери начин да ви ги прати. В мига, в който се докоснете до начина на живот, който Той иска да следвате, незабавно ще започнат да ви посещават Неговите хора. Какво да ви кажа, това винаги ме е удивлявало! Едно време ми се налагаше да избирам приятелите си… Чудех се: дали този човек ще се впише в начина ми на живот, дали ще го интересуват нещата, които интересуват мен… И така нататък. Днес нямам нужда от подобни мисли. Знам, че всеки, който идва да ми каже “Добро утро” е изпратен от Бога – като един въплътен ангел. Бог избира кого да ни изпрати.

За страха от смъртта

Въпрос: Кажете ни, майко, страхувате ли се от смъртта?

М. Г.: Точно от това не се страхувам, ни най-малко.

Въпрос: А очаквате ли смъртта си?

М. Г.: Всяка година, до празника Възнесение – защото много обичам, когато опелото включва и пасхалния химн Христос воскресе. Струва ми се, че когато времето ми дойде, ще бъде нещо много просто, защото смъртта не съществува. Ще бъде като да отвориш една врата и да отвориш друга. Спомням си една прекрасна картина с две градини с рози, разделени със стена. Едно клонче от храст от едната страна се беше промушило през отвор на стената и от другата страна беше цъфнал прекрасен розов цвят. Така е и с живота ни. Напускаме този свят и отиваме да цъфтим в Другия.

За благодатта и любовта

Благодатта Божия често се отегля от нас, поради делата ни и начина ни на живот. Тя може понякога да се върне, след много усилия, чрез молитва, послушание (към волята Божия) и смирение. И все пак, ключът към всичко това е степента на нашата любов. Веднъж попитах ангелите: Къде иска Бог да бъда? Какво иска Той да направя? Категоричният отговор беше: Където и да отидеш, каквото и да правиш, както и да живееш, дали помагаш на другите или не, не е от първостепенно значение. Само едно е важно: количеството и качеството на любовта, която отдаваш на всички – на всички, без изключение.

Въпрос: Какво имате предвид под «количество и качество»?

М. Г.: Качеството определя от това да даваш любов без да очакваш нищо в замяна. А за количеството – любовта трябва да бъде безкрайна, стигаща до лична саможертва. Защото любов без жертва не е по Бога. Но каква жертва? Онази, която не усещаме като жертва! Именно тази, а не онази пресметливата, която казва: жертвах това и това, и ето какво получавам! Това е фарисейство!

Въпрос: Сред нас има социални работници и ние често използваме груповата динамика, когато искаме да помогнем на някой да разбере себе си. Смятаме, че идеалният брой за групата е дванадесет души. Дали това не е била причината Самият Христос да започне с дванадесет апостола?

М. Г.: Не забравайте, че Той никога не е казвал на Дванадесетте, когато са били заедно, нещата, които е казвал на онези, които е отделял от групата, докато е вървял с тях – на Яков, Петър, Иоан… Важните откровения Той прави пред тях лично. И все пак, учението Му е било за всички, за цялата «група». Аз смятам, че човек не може да се развие пълноценно в група. Защото групата никога не е еднородна. Групата може да споделя някакъв идеал. Нека предположим, че идеалната цел на някоя група е да събере всички просяци от улицата и да ги настани в малки домове с общи кухни. Нека предположим, че аз се противопоставя на това и кажа: оставете тези хора да просят, да купуват храната, която искат и да се радват на семействата си, като вас; не ги затваряйте като затворници, само защото са бедни. Ето ви проблема: ако някой външен човек посети групата, той ще реши, че всички в нея споделят винаги едно мнение. Той не би направил никаква разлика между тях. Имах веднъж подобен опит. Бях в една страна, по покана на група хора. Имаше един лектор, който си каза словото безлично, без никакво споменаване на идеали, без да спомене Бога… Накрая, един Божи човек дойде при мен и каза: какво правиш ти тук? Не виждаш ли, че този човек е също като Антихриста? Аз му отговорих: виждам. И точно затова съм тук. Какво правиш именно, попита той. Точно това, отговорих, чакам някой да изрази несъгласие, както ти направи, да дойде и да ме пита какво става тук, а пък аз да мога да отговоря: напълно си прав, приятелю! Тези неща не са нито за мен, нито за теб.

Въпрос: Веднъж споменахте, доста рязко, че ръководителят на всяка група е в много трудно положение, защото не може да се раздели на части, за да стане като многото отделни индивиди, които съставляват групата под негово ръководство…

М. Г.: Именно по тази причина – че човек не може да се раздели на части – аз вярвам, че добрата работа се върши от двама души, лице в лице. По този начин единият свободно се изразява, вижда своя собствен образ в другия, който го слуша, и отваря сърцето си. Така слушащият престава да бъде себе си. Мога да ви кажа, че с Божията помощ в един-единствен ден мога да стана петима или десетима различни хора – толкова, колкото биха дошли при мен за разговор. Дори понякога си мисля: възможно ли е любовта да преобрази човека в някой друг? И може ли това да става с всеки нов човек, който срещаме? Да, това е възможно. Защото, в края на краищата това, което им давам, е само любов, нищо друго…

Въпрос: Може ли да ни обясните това? Какво имате предвид, когато казвате, че ставате другия човек?

М. Г.: Нека предположим, че при мен идва някой младеж и ми разказва за проблема си в къщи: колко е нещастен покрай майка си, която не проявява никакво разбиране и която – още щом се върне момчето от училище до следващата сутрин, когато отново излезе – има само една тема и непрекъснато му говори: Бъди най-добрия в класа си. Не позволявай на никого да те измести. Гледай всички да можеш да биеш, да станеш силен мъж. Гледай това, гледай онова… Тази майка никога не казва: Опитвай се да обичаш съучениците си. Не се отнасяй зле с тях. Помни, че всички деца имат родители, които ги обичат. Трябва да се обичате, все едно сте семейство… Тя никога не казва такива неща! И така, младежът е отчаян. Той идва при мен и казва: Не издържам вече, защото искам да се държа не така, както майка ми иска от мен. Какво да правя?

Уверявам ви, сестро, че в този момент аз преставам да съществувам по начина, по който вие ме познавате. Аз ставам този човек. Страдам с него, поставям се на негово място и казвам: Какво трябва да се направи? Как да се направи? Едва и само тогава чувствам Божието водителство и мога да дам съвет за това какво отношение той трябва да има пред лицето на проблема си… Когато младежът започне да постъпва според това отношение, той се връща и отново говорим. И така нататък. След пет или шест месеца настъпва състояние на разбиране – нещо, което би било невъзможно, ако съм мислела за проблема от собствените си позиции. Защото аз съм отгледана като «глезено» дете – в смисъл, родена съм и съм израснала в атмосфера на любов, без особени трудности. Така че, как бих могла изобщо да подходя към този младеж? Как бих могла да направя нещо, ако не бях изцяло преобразена в този човек? Разбирате ли? Не можете просто да му кажете: прави това, не прави онова, защото е неправилно… и така нататък. Не можете нищо да направите, ако спрете да бъдете той самия. Трябва да чувствате с него, да страдате с него, докато Бог ви открие как двамата да се справите с проблема, как да излезете от трудната ситуация.

Въпрос: В някакъв смисъл, вие просто влизате в кожата му…

М. Г.: Абсолютно! Живея проблема му. За щастие, това продължава само докато сме заедно. Тръгне ли си, прекарвам известно време сама с ангелите, представям този човек в нозете на Христа в молитва и случаят приключва… След известно време идва друг човек, после друг… Отново, всеки път ставам този човек. Понякога това продължава с дни…

Въпрос: С колко души можете да се видите в един ден?

М. Г.: Обикновено, около четиринадесет-петнадесет.

Въпрос: Колко уморена се чувствате след петнадесетия?

М. Г.: Изобщо не чувствам умора! Нищо не чувствам – до степен, че мога да започна деня си от самото начало, още в този момент.

Въпрос: Как се възстановявате?

М. Г.: Горко ми, ако не мога да се възстановя. Това е възможно, защото нямам никакви спомени за ежедневните неща, никакви спомени… Как да го опиша? Опитът ми от общуването с хората ме научи на това постепенно. Имах някаква особена детска памет и се чудех какво чудесно нещо е това…

Въпрос: Имахте тази памет само докато бяхте дете?

М. Г.: Не. За мен това започна, когато Бог ме отведе в Англия през 1938, само с една лира в джоба, и досега никога не ме е оставяло.

Въпрос: Тоест, оставяте всичко в Божиите ръце. Запазвате ли нещо за себе си?

М. Г.: Нищо, абсолютно нищо. Аз не съществувам. Не знаех това… Просто слушаш… после затваряш «вратата на малката си стая» и нищо не съществува вече. Оставаш сама в нозете на Христа.

Въпрос: Как постигнахте това?

М. Г.: Не съм. То е нещо като дар от Бога… Така го разбирам. Знаете ли защо? Защото никога не разсъждавам за проблемите, дори за своите собствени. Когато човекът, дошъл при мене, си тръгне, нямам нито една мисъл. Радвам се на някое цвете; гледам небето, нещо такова. И отново: Бог и аз на земята… Разбирате ли? Когато Бог ни е сътворил, Той е казал: «Възлюби Господа Бога твоего с цялото си сърце и с цялата си душа и с целия си ум» (тоест, с цялата сила на съществото си) «и ближния като себе си». Когато при мен дойде ближния, аз ставам негова ближна, после си говорим и казвам на моя Господ: Ето, сега той си тръгва щастлив, и аз съм щастлива… Каквото е трябвало да свърша, съм свършила. Не губя времето си да мисля отново и отново и да си казвам: Ах, горкото момче, кой знае през какво минава сега, как го тормози майка му, и т.н. Никога не си представям такива неща.

Въпрос: Когато той дойде пак при вас, да кажем, след шест месеца, какво правите? Откъде започвате откъдето сте стигнали миналия път, или от самото начало?

М. Г.: Оттам, откъдето ще започне той – нищо повече. Живея този конкретен момент. Защото вярвам, че миналото не съществува и е много глупаво да мислиш за бъдещето, нали не знаем какво ще се случи… Съществува единствено вечното Божие Присъствие. В тези моменти на единение с другия живеем това Присъствие. За мен, в този момент, на земята не съществува нищо друго освен Бог и вие. Съгласни ли сте? (смее се). Тези, които ме познават, понякога ми казват на шега: В мига, в който си тръгнем, ще забравиш всичко за нас! Ето, и с вас ще се разделим, аз ще си отида у дома и ще се срещна с някой друг… И същото ще се случва отново и отново: Този човек и аз в цялата земя – единствени.




Гласувай:
2
0



1. merita - Прочетох много внимателно думите ...
21.07.2009 21:54
Прочетох много внимателно думите на тази жена.Голяма мъдлост има в тях.Ще ми се да ги прочитам отново и отново.Ще кажа и аз , че няма нищо по голямо от способноста да даваш любов и то безусловна.Щастлива съм да си дам сметка , че почти успявам да го правя и аз.Давам без да очаквам нищо в замяна .Прави са и думите на Исус , че по блажено е да даваш отколкото да получаваш.Поздрав!
цитирай
2. bogolubie - Благодаря ти, Мерита,
22.07.2009 12:39
и аз така мисля, но тази жена толкова добре го е формулирала, че не се сдържах да не го пусна тук, който желае да го прочете. Споделените мисли и чувства ни окуражават още повече, нали?!
С обич в Христа: ЕСТИР !
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10821294
Постинги: 14695
Коментари: 2327
Гласове: 9036
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930